Валентин Канавров

За началото и „началото“ на Хайдегеровата битийна метафизика

На Стефан Васев

Ключът към битийната метафизика на Хайдегер – и като фундаментална онтология, и като история и истина на битието, и като феноменологично езиков път към „другото мислене“ след „края на философията“ – е Dasein.

Dasein е нейният екзистенциален (но и концептуален) вход. Тук става дума не за обвито в уговорки и разсъждения херменевтизиране на началото въобще, което по субектен, субстанциален или някакъв друг начин исторически започва битийното развитие на съществуващото, не и за познатото и едва ли не тривиализирано от прекалена употреба принципиращо άρχη на Европейската метафизика, което е смислово забулено далеч назад в тогавашността на гръцката античност, не и за аксиоматично, т. е. строго принципно-идеализационно (интелектуално) полагане на теорията, а за откроено отпочване на философската постройка на Хайдегер, която за разлика от много други не само има първи крайъгълен камък, а и той удостоверява самото битие като феноменална устойчивост на човека в света. Уникалното на това отпочване е колкото неговата философска еруптивност, толкова и неговата екзистенциална първичност, цялостност, вътрешна разположеност, спрегнатост и динамика. Именно в тази особена отправност се таи евристичността на Dasein като въвеждане в последователното и систематично битийно философстване, от което същевременно струи човешкост, човечност и мъдрост.

Това пристъпване в битийното философстване – в и посредством Dasein – е частица от гения на Хайдегер, своеобразен Er-eignis на „феномена“ хайдегер пред нашия философски поглед.

Философският вход, въвеждането във философията, начеването на една философска постройка са нещо различно от изначалната началност на началото, разбирана в метафизичен план. Хайдегер си дава ясна сметка за това. Ала той не залита нито в обявяване на абсолютна трансцендентност на началото, нито в негово догматизиране или субективиране, нито в дуалистичното раздвояване на изконно, траещо и устойчиво начало и вход на философията в тукашността, нито във формалното им разграничаване, което се снема в субстанциалистки ракурс. Напротив, Хайдегер търси общия топос (област, поле) на смисъла на изначалната началност на битието и битийния вход на философията. Но не нейде в отвъдното, а в съществуващото. Без обаче да го ограничава до затворен в себе си и за себе си свят на явленията („съществуващото като съществуващо“).

Въпреки критиката на интелектуализма и традиционната метафизика Хайдегер не нарушава стародавната традиция на Европейската философия да рефлектира своите начала по особено настойчив и едва ли не съдбовен за самата нея начин. Напротив, той задълбочава интереса към тази своеобразна орис на философията и проникновено продължава да „дълбае“ нейните основания след и отвъд (мета?!) познатите и утвърдили се рационални начала.

Интелектуалистки схванатия логос Хайдегер представя като първо начало на Европейската философия, което я полага и изгражда като рационална метафизика. Тя се радва в продължение на две и половина хилядолетия на непрекъснато развитие, което е белязано от редица пикове, но е съпътствано и от спадове. След философски размирния XIX век и особено след Ницше се откриват перспективи за деструкция не само на това развитие, но и на самите начала на рационалната метафизика – на чистото мислене в неговата априорна конструктивност. Проектът на Хайдегер е да тематизира и прокара едно ново, „второ“, но всъщност по-предно в основанията и следователно по-изначално начало на Европейската философия. То е битийното начало. В „Метафизика и нихилизъм“ четем: „Началната същност на битието и значи самото битие, че то е захвърлящото [Zuwurf, В.К.] и най-неясното, остава скрито за метафизическото мислене.“¹

Въпросът, кое от двете начала – битийното или рационалното – е исторически по-ранно, е изкушаващ, но по същество безсмислен, защото и двете са презентни в ex nihilo генезата на Европейската метафизическа философия² в нейната трикратна фундираност из битие-нищо-разум. Още от зората й рационалното начало взема превес в порядъка на фундаментално основание на философстването. Но според Хайдегер регресивната деструкция на мисленето в нейната последна крачка, т. е. в генезата на логоса, отвежда именно към същинското начало на мисленето: към „встъпване в покоя на чистата началност [Eingang in die Stille der reinen Anfängnis, В.К.]“. Тя е „единствената началност на битието [einzige Anfängnis des Seyns, В.К.]“³.

Този проблемен кръг очертава една наглед лесна задача пред битийната метафизика. Да, битието е „очевидно“ първоначало и „самоналагаща“ се първооснова. То влиза в смислови рекурсивни релации с нищото, които безпроблемно могат да станат обект на едно битийно зададено, т. е. обусловено и значи предопределено и провокирано, но същевременно резониращо, неспонтанно и несвободно мислене. Хайдегер обаче не може да допусне подобно разсъждение, защото то е безкрайно далеч от Европейската философия. То е не само плоско и наивно, а и безсмислено. Обезсилването на чистото мислене в битийната метафизика спрямо същността и функциите му в рационалната метафизика съвсем не се разпростира до отнемане спонтанността и свободата на мисленето. Без тях философията е невъзможна. Поне Европейската. Най-вече в нейните фундаментални превъплъщения.

Хайдегер търси основополагащия смисъл на „битие“, като принципира битието. Но не като последна инстанция, а единствено като базисна подвъпросност. Това в никакъв случай не означава лекомислено отпочване на философстването с битието като такова, респ. с чистото априорно битие, с простото е, което носи в себе си самогенеративни, самореферентни, самоотричащи се и саморефлексивни потенции. Този модел на философстване е характерен за рационалната метафизика и е реализиран от нея в завършена форма при Хегел. Моделът обаче се е самодискредитирал в достатъчна и окончателна степен. „Да се вика Хегел на помощ, за да се „изясни“ историкобитийното мислене [das seynsgeschichtliche Denken, В.К.], означава желание да се добие огън от вода.“⁴

Хайдегер добре знае, че подвъпросността на смисъла на „битие“ като философски проект не се изразява в сляпо механично следване на някакви самоочевидни (от кого, след като битието не е субект, за кого, след като човекът принципно е ек-зистенция?) позиви, знаци или символи на битието. Нещо повече, фундаменталното питане за „битие“ не експлицира безвъпросни формули, които непосредствено строят и доказват цялото на философията, като същевременно детерминират и насочват рефлексивното мислене – колкото в качеството му на елемент на екзистенциалната събитийност или в отправността му към битието, още повече в неговата битийно зададена (захвърлена и медиирана откъм битието) спонтанност и свободна продуктивност. Битието, третирано като субстанция, субект, първодвигател, абсолютно, безусловно или лице е затворена страница за Хайдегер. Той окончателно скъсва с тривиалната представа за битие, която от Аристотел насетне е вкоренена във физичното и по непосредствен начин е достъпна на простия акт или на изводимия процес на чистото мислене. Хайдегер резюмира този концепт като метафизика, впрочем рационална метафизика, и търси неговото преодоляване в смисъла на справяне (Überwindung als Verwindung): зад-минаване на началата и под-минаване на основанията. Проблемът за началото като изначална началност предоставя една от най-благодатните възможности в това отношение.

Седемдесетият том от събраните съчинения на Хайдегер, съдържащ непубликуван ръкопис от 1941 г., е изцяло посветен на проблема за началото (томът е озаглавен „За началото“). Хайдегер съотнася и обвързва началото със събитието (Er-eignis; това, което е из-себе, из-себестност), за да покаже, че началото не е начало на нещо друго и различно от него, не е отпочване на процес или развитие, не е старт (елемент) на историографията, а е за-хват (An-fang) на битието със самото себе си, разкриване (Erschlossenheit) на самото себе си в събитието. В дименсиите и екстазите на пространството и времето този захват безусловно предполага скритостта. Следователно той е едновременност на скриване и разкриване, двупосочно прескачане на границата между битие и съществуване.

Защо и как? Битието не е явление, не прераства в явление. Битието е отвъд съществуващото. Последното, в самото него, е непреодолима преграда по философския път към битието, позиция, от която битието е непостижимо. Това са основополагащи тези на Хайдегеровата битийна метафизика във всички нейни форми⁵. Битието откриващо се скрива (sich bergend verbergen) в своето начало, за да претрае в същността си всички свои отнасяния и захвърлящи разкривания. В началността си битието стои в откритостта, допуска до себе си, „позволява“ разкриване. Но все пак винаги остава притаено и съхранено в себе си. Битието не може да изчезне. В скритостта си то е открито, защото е начало (разбира се, когато е под въпрос, а не когато човек се примирява със съществуващото и за него то изчерпва всеки смисъл⁶). Това себе си на битието не е субстанция, субект, субстратно априори и пр., а е начало. Битието е начало. Началността е същинската същност на битието. В скритостта му тя го тласка към откритото (rückt ins Offene) – началото е прояснение и разбулване на скритостта.

Началото е същност на битието. Разбирането на този момент изисква преодоляване на отрицателността при възприемането на два екзистенциала: раздяла (Abschied) и потъване (Untergang). В началото, в себе си като начало битието се разделя със себе си, за да може да се удостовери като устойчивост на наличното траене в и на света (световост, събитие, Dasein) и същевременно да отстъпи и прекъсне тази раздяла със себе си, за да устои себе си в устоите, да издържи раздялата, да претрае и се освободи в нея. Тя не е раздвоение, а подразделяне (Unterscheidung) на събитието в неговата началност и неговото същноствуване (Wesung), в неговата скритост и неговата разкритост. Според Хайдегер раздялата не е загуба или отказ. Тя е оттегляне, потъване, притаяване, скриване, спасение на битието, но и негово освобождаващо откриване накъм света. Раздялата не е делба. Тя е миг и вечност, защото сдвоява битието в неговото подразделящо начало. Това сдвоение е едновременно скриване и разкриване. В случая няма причини, няма и следствия от тях. Има начала и основания. Раздялата, подразделянето и потъването имат повече от една дименсия, повече от една посока, повече от един времеви екстаз. Началото е раз-положено в тях, но не в една точка или един момент, а в цялото им протежение. Изминаването на този път е сказанието на езика (като път към езика). Началото е захват в неговата мигновеност и вечност. Началото е протяжно, защото е разположено по цялото протежение на разкритостта на битието в събитието. Началото е прехвърлящото граници.

Битието е начало и като такова е. „… същността на битието не е битието, а началното начало.“⁷ То е събитие, а не разгръщащо се άρχη. Битието е устойчивост, но не толкова като само по себе си (рефлексивно, самогенеративно, субектно и пр.), а като изначално начало в неговата дисперсия в екстазите на времето, посоките на пространството и сказанието на езика. Безспорно битието е устойчиво запазено само по себе си. Ала тази устойчивост не значи нищо, няма смисъл, ако не е насочена към света на съществуващото. Едва при захвърлянето й към света, т. е. при разкриването й като начало в събитието, устойчивостта става световост, „навлиза“ като област Dasein в съществуващото. Всичко това се случва с разкриването на битието като начало. Хайдегер настоява, че същността на битието не е самото битие, защото не иска да попадне в капана на Ding an sich. Той настоява, че в своята иманентна устойчивост битието също не означава много, защото не иска да преповтори модела на хитростта на разума. Ето защо, само и единствено като начало, при това разположено във времето и пространството като спасяващо скриване и освобождаващо откриване, битието има същност и смисъл, респ. същноствува в събитието, е в света като световост на света.

В десетки съчинения Хайдегер се фокусира и задържа върху проблема за началността на битието до степен на идиосинкразия. Но не заради безкрайно диалектическо заиграване с многопосочността и същевременността на времевите екстази, не и заради криволиците на някаква сложна езикова херменевтика, а за да акцентира нищожността на съществуването (като явление), което забулва началността на началото и по този начин затваря пътя към същността (респ. истината) на битието. Съществуващото е препятствие за битието. Съществуващото трансцендира въпроса за смисъла на битие. В позитивен план началото освобождава темата за битието и отприщва подвъпросността на смисъла на битие. Началността на началото – в нея говори самото битие, а не някакво отпочване на бъдещо развитие, – не е толкова изгрев и възход, а преди всичко раздяла с непродължаващото откъм началото, със скритостта, раздяла на устойчивостта (Inständigkeit) с нейния покой и нейното мълчание. Битието потъва и се спасява в началото, но не за да възкръсне като Феникс в неговите проекции в света, не за да блесне като утринна заря подобно на някои мистически негови проекции, а за да се притаи в най-далечната далечност спрямо явлението, респ. в най-близката близост на удостоверяващата устойчивост.⁸ Тази устойчивост става философска основа единствено чрез феномена на откриването на скритостта (на битието). С тематизирането на началността на началото отпочва преодоляването на рационалната метафизика – откриването е битиен феномен, основаващ откриването като познавателна процедура. Хайдегер смята така.

Подвъпросността на смисъла на „битие“ провокира поемането по един философски път към изначалната началност на началото, към спотаеното в миналото, настоящето и бъдещето същевременно битие, което е и тук, и там в началността си. Този път не копира рационалния идеал за най-късата права към целта и най-краткото решение на поставената задача. Той не е само еднопосочно движение назад в историята, защото битието е тук и сега. Ще бъде и занапред. Не е и праволинейно движение само напред към целта, защото битието всъщност е първоначало на началата, основа на основите. Битието е в трите екстаза на времето и „преди“ всичко в същевременността на времето като негов четвърти екстаз, във всички посоки на пространството и във всяка негова точка. Битието е в динамиката и в покоя на устойчивостта на съществуващото, защото удостоверяващото траещо не е явление от спектъра на съществуващото.

Затова събуденото от битието философско питане като пред-извикано философско движение с полидименсионален екзистенциален характер (във времето, пространството и езика) се представя като аналитична мозайка на една херменевтична феноменология. Тя обаче никога не стига и не може да стигне до завършена ясна картина на битийното захвърляне и затова неминуемо остава в проекцията на една особена битийна метафизика на притаеността и скритостта с непонятна „механика“ (по-точно: процесуалност) на трансцендентализиране на разкритостта. Последната е свързана с прояснението, истината, Da, гледането, света, решителността, разположението (Befindlichkeit), разбирането, нахвърлянето (Entwurf), речта, съвестта, откриването и пр.⁹, но е подвъпросна само и единствено като анализа. Човекът няма пълен достъп до интимните за битието екзистенциали: „откриващо скриване“, „потъване“, „захвърлящо начало“, „скриващо разкриване“. Тази метафизика на скритостта е „разположена“ във феноменологичен обтег, а не в необятните „територии“ на трансцендентното. Набелязаната аналитична мозайка Хайдегер нарича път (пътища) и закономерно предпочита да назовава съчиненията си не „трудове“, а „пътища“¹⁰. Те обаче са горски пътища доникъде, или (може би в оптимистичен, впрочем, както би казал Хайдегер, екзистенциален вариант) донякъде. Това „донякъде“ са обратите на времето и областите на пространството като своеобразни фуги на битийно отнасяне и изпълване, които са „наглед“ еднообразни партитури на битийна смисловост, но винаги различни като пропадане в съществуващото.

Началото и пътят трасират движението на битийното философстване на Хайдегер, което не се трансцендира в далечни и отвъдни светове, не разчита нито на априоризираното мислене, нито на някаква всеобхващаща контемплация, а единствено на всепроникващата екзистенциална анализа, която в типиката на херменевтична феноменология е призвана откъм и чрез пространството и времето и разбира се посредством езика да проясни сбъдването на битието в събитието и така да „оформи“ цялостността на екзистирането на човека в световостта на света. Началото и пътят следва да се прояснят в екзистенциалната анализа. Това проясняване като разкриване устойчивостта на траещото налично, което всъщност е освобождаване на истината в същноствуването на събитието, начева с Dasein.

Битието разкрива своята същност в началността на началото. Битието не означава разгръщане или развитие на началото в някакъв свят. Напротив, то се спотаява и съхранява в началото, но само и единствено като откриващо и отнасящо се. Така то се справя (verwindet) със самотата си – чрез раздяла и потъване. Това справяне е откриващо скриване, което всъщност означава само едно: „битието намира своето откриване [Bergung¹¹, В.К.] в устойчивостта на началото“¹². Тази началност на началото е според Хайдегер необяснима от позицията на рационалната метафизика. Но тя е достъпна откъм устойчивостта на Dasein, т. е. посредством екзистенциалната анализа на Dasein.

Битието е „изначалната началност на началото [die anfängliche Anfängnis des Anfangs, В.К.]“ в битийната метафизика на Хайдегер. Битието (смисълът на битие) е нейната първостепенна задача, нейният централен проблем. Dasein е екзистенциално(-концептуалният) вход на тази метафизика – нейният първи камък, феноменът устойчивост, който провокира и начева екзистенциалната анализа като път към (смисъла на) битие.

Не бива обаче да се остава с впечатлението, че тези два момента – битието като изначална началност на устойчивостта (на съществуващото) и Dasein като отправна точка (впрочем територия) на битийното философстване – са абстрактно обособени без никаква връзка. Напротив, Хайдегер разбира Dasein като поселище на началността на битието: „Die Ortschaft des Anfangs – Das Da-sein.“¹³ И в този случай метафизичният характер на неговото битийно философстване си казва думата. Тя безапелационно „тежи“ в две отношения. Първо, битието като изначална началност („от една страна“: онтологичната страна на смисъла) и Dasein („от друга страна“: онтичната страна на съществуващото) са не просто битийно свързани или („някак“) родствени, а са едно и също (битие). Dasein е феноменът битие в съществуващото, областта (Bezirk) битие от съществуващото. Второ, между тях има строга метафизична йерархия: „Самото Da-sein като битие е събитийно, а не е »съществуващо«, едва в което нахлува битието. Da-sein спада към битието; но никога битие не е по благоволение [von Gnaden, В.К.] на Da-sein; също така Da-sein не е по благоволение или във вида на някаква човешкост [eines Menschentums, В.К.].“¹⁴ Хайдегер намира и нарочен екзистенциал на тази метафизична йерархия: в своето събитие битието е дар (Gabe) като откритост и истина на (спрямо) Dasein.

В „Битие и време“ Хайдегер начева своето битийно философстване с (аналитика на) Dasein. Dasein съществува. То е съществуващо (ein Seiendes), елемент от съществуващото, област от онтоса. Съществуващото е среда, поле, терен на Dasein. Тези положения не казват много, или във всеки случай не насочват погледа по-далеч от обхвата на съществуващото¹⁵. За Хайдегер това е крайно недостатъчно, защото независимо от съществуващото не се открива път към питане за битие, не се поставя под въпрос смисълът на самото битие. Ала положенията са важни с оглед позиционирането на старта на философстването. Той не е нейде във висините, не е проста или сложна абстракция, аксиома или лема, субстанция или субстрат, а е във фактичността¹⁶. Именно тя е типика на съществуващото (като съществуващо). Хайдегер старателно разграничава „входа“ на своето битийно философстване – по-късно той използва формулировката за въвеждащия въпрос (Leitfrage) – от първите стъпки на рационалистическото философстване¹⁷. „Входът“, встъпването в битийната философия се осъществява според него на плоскостта на съществуващото. „Целокупността на биващото [съществуващото, des Seienden, В.К.] може, според различните му зони [Bezirke, В.К.], да стане поле за разкриване и установяване на границите на определени тематични области. … Разработването на областта в нейните основни структури е вече по някакъв начин осъществено от преднаучния опит и преднаучното тълкуване на зоната на битието [des Seinbezirks, В.К.] …“¹⁸

Фактичността (наличността) на Dasein изразява неговата тукашност и подръчност в съществуващото. Dasein е съществуващо редом с останалите съществуващи. Тематичното открояване на Dasein показва обаче една фундаментална особеност спрямо всички други страни и елементи на съществуващото и спрямо самото съществуващо като такова (в себе си и за себе си, казано по Хегеловски). Отликата, уникалността на Dasein е неговото пряко отношение към битието (Sein). Като съществуващо Dasein е самото себе си, но като битие (не като съществуващо; по-късно Хайдегер ще заговори за съ-битие, изсебестност). Dasein е битие (Sein), модус на битие(то), битие на съществуващото. Тази битийна същностност като битийно отношение на Dasein към битието изразява екзистенцията на Dasein¹⁹. Тя надхвърля обхвата на съществуващото по смисъл, но не и по съществуване. Dasein е откъм и като битие съществуващо.

Специално трябва да се изтъкне, че Dasein се отнася като битие, а не като съществуващо, към битието, т. е. в отношението си към битието Dasein встъпва и пристъпва като битие (на съществуващото), а не като конкретно съществуващо, отличаващо се по род и вид, по качество и количество от другите съществуващи. Акцентите са два: битие не е самото съществуващо в себе си и за себе си; Dasein съществува, но като битие („на“ съществуващото), като модус на битие (в съществуващото)²⁰. Единствено като битие Dasein има преки валенции към самото битие (das Sein selbst) и неговата смисловост. Битийното философстване залага в позитивен план²¹ именно на тази битийност на Dasein, а не (толкова) на факта на неговото съществуване. В този пункт Хайдегер се разграничава от традиционната метафизика, защото откъм сферата на съществуващото, т. е. начевайки с физичното, той елиминира неговата фундаменталност и безалтернативност като самодостатъчно начало на философстването. Dasein се отнася към битието откъм битието на съществуващото, а не откъм съществуващото като явление.

Това скрито отношение на битийността на Dasein – отношение на битие към модус на битие на съществуващото – провокира фундаменталната аналитика на Dasein. Тя експлицира неговото отнасяне към битието с цел екзистенциално разкриване смисъла на битие. Това е типичен метафизичен проект, чиято особеност е в минимизирането ролята на съществуващото до среда (терен, поле) на входното стъпало на философстването. Хайдегер залага една отвъдфизична, смислова по характер битийна същностност на съществуващото (само по себе си то не е битие), постулира неявяването на битието като конкретно съществуващо и препречва пътя за разкриване смисъла на битие откъм физичното като природа, откъм съществуващото като съществуващо (казано в термините на Аристотел). Шансът на този тип битийно философстване като особена битийна метафизика е в (анализата на) двукратната специфика на Dasein: съществуващо и модус на битие „на“ съществуващото. Ала същевременно Dasein не е конкретно явление в многообразието от съществуващи, съществуващо в себе си и за себе си, съществуващо като съществуващо, иманентна същност на съществуващото, базисно съществуващо. Dasein носи фундаменталната ест-ност на битие на съществуващото, защото според Хайдегер последното е лишено от нея. Но, все пак, Dasein не е нищо повече от област на съществуващото подобно на историята, природата, пространството, живота и пр.

Ето защо според фрайбургския мислител специфицирането на Dasein е онтична работа (Angelegenheit), ала в неговата битийна вкорененост²². Фундаментализирането на философстването в онтичността на Dasein и, по-точно, в битийността на съществуващото е диаметрално противоположно на рационалистичното принципиране на познавателната метафизика в и чрез дейната априорна форма на мисленето и на трансцендентализирането на съществуващото в неговата саморефлексия в себе си и за себе си под формата на догматично субстанциалистка метафизика²³.

Хайдегер разбира онтичното като област на съществуващото – онтичното е „съвкупността на съществуващото [das All des Seienden, В. К.]“, – но без идентифициращо да го ограничава до смисловите предели на природа, физично, ценности и пр. Философът не признава друга реалност, не теоретизира други предметни, качествени или идеални светове. За него не съществува фразата „не е от този свят“, която препраща към други светове, които са собствено присъщни или битийно самодостатъчни. Всичко е съществуващо и е в (респ. „в“) съществуващото. Философията работи на плоскостта на съществуващото. То е многообразие, което по различни начини е „събрано“ в различни области. Ала именно това е (ест-ността) „на“ съществуващото удостоверява битието на, по-точно: „на“ съществуващото. Битие(то) е смисъл на съществуващото. Той също е „в“ съществуващото, но не по пространствен начин, не геометрически, не из самото съществуващо като такова, не като негово качество или стойност. Съществуващото в неговата многообразност, вкл. в отношението му към битие, определя областта на онтичното. Всичко отвъд съществуващо: дух, интелигенция, субект, субстанция и пр. е мнимо онтично и „стои“ извън полезрението на Хайдегер, защото е метафизичен оттенък и остатък на „старата“ метафизика. „Биващото [съществуващото, Seiendes, В. К.] е независимо от опит, познания и схващане, чрез които то бива разкрито, открито и определено. Битие обаче »е« само в разбирането на биващото [съществуващото, des Seienden, В. К.], към чието битие спада нещо такова като разбиране за битие [Seinsverständnis, битие-разбиране, В. К.].“²⁴

„Погледнато“ откъм онтичното, но не откъм съществуващото като съществуващо, а откъм битието на съществуващото, битието (на Dasein) е екзистенция. Това положение казва следното: Dasein е съществуващо, което има същността на битие. Dasein е битие, но не е нито част от битието като даденост в съществуващото, нито особен елемент на само в себе си съществуващото²⁵, нито самото битие в изчерпващите го смисъл, история и истина, нито цялото битие като някаква свръхреалност. Dasein просто и единствено е битие на съществуващото в съществуващото. В обхвата на онтичното Dasein има отличителен смисъл само откъм битието и само като битие на съществуващото, т. е. само като екзистенция.

В този ракурс в Dasein се открива възможност за надскачане на статуса му на съществуващо (съществуващото е природен продукт, физична наличност, многообразие от вещи, свойства и отношения, каскада от явления, но в себе си и откъм себе си не свидетелства за битие), възможност за експлициране на неговата битийна същност и, в крайна сметка, за проясняване на самото битие. Тази възможност може да бъде разбрана във фокуса Dasein (Dasein е битие на съществуващото). Когато обаче Dasein като битие на съществуващото, значи като екзистенция се отнесе към собственото си битие, т.е. към самото битие, фокусът се превръща в отсечка (респ. релация, екстазис). Тя представя отношението на Dasein към битие(то). Това отношение разкрива битието посредством битието на съществуващото и специфицира екзистенцията на Dasein. Анализата на тази екзистенция трасира пътя за експликация на смисъла на битие.

Възниква въпросът: битието присъства ли пряко в съществуващото посредством Dasein? Положителният отговор се концентрира върху битийната същностност на Dasein, върху битието на („на“) съществуващото. Отрицателният отговор елиминира възможността битието да е иманентен елемент на в себе си съществуващото, конкретно или общо явление, „тематично Еди-какво-си [sachhaltiges Was, В. К.]“²⁶, субстанция или субстрат. В съществуващото битието не се явява подобно на другите съществуващи, а се феноменологизира посредством своя смисъл. Битието пронизва съществуващото като смисъл на битие. Ето защо търсенето на смисъла на битие на съществуващото, респ. смисъла на самото битие е онтологична предпоставка (Хайдегер говори за онтологично предимство) на философирането на Dasein, тъй като го представя „по начина на едно разбиране за битие [in der Weise eines Verstehens von Sein, В. К.]“. Тази онтологична преднина на битието като смисъл на битие, който форматира цялото (битийно) философстване, следва да се разбира спрямо познавателната метафизика и нейната същностност на рационално теоретизиране, спрямо всички регионални онтологии, които имат тематичен (конкретно съдържателен) характер, и спрямо естественонаучните модели на различните предметни области. Онтичното и онтологичното предимство на битийното философстване откъм Dasein по посока разкриване смисъла на битие е своеобразно зад-минаване в началата и под-минаване в основанията на рационалната метафизика и всяко естествознание. В недрата на собствения му проект задачата на Хайдегер е да проясни и проследи отношението на онтологичното предимство на смисъла на битие пред фактичността (наличността, подръчността, всекидневността) на битието на съществуващото. Задачата е екзистенциална и провокира екзистенциална аналитика на Dasein. Доколкото именно в онтологията се пресичат онтичното предимство на въпроса за битие на терена на съществуващото и разбиращото отнасяне на Dasein в неговата битийност към смисъла на битие, то тъкмо тя се очертава като сфера на битийното философстване. Ранната философия на Хайдегер е онтология. Тя е фундаментална, защото от нея могат да произтекат всички (регионални) онтологии²⁷. Но и защото онтологичното има философска преднина пред онтичното при разкриването на смисъла на битие.

Откроява се едно двустепенно предимство на битийното философстване пред познавателното и традиционно метафизичното (това откъм съществуващото). Предимството е онтично-онтологично и, най-вече, онтологично-онтично. То изразява изконната битийна фундираност както на затворената в съществуващото, така и на принципираната в разума метафизика. Самото битие като смисъл на битие задава екзистенциалното предимство на битийното философстване пред всяко друго философско теоретизиране. Онтологично-онтичното предимство според Хайдегер простичко казва: експликацията на разбирането на смисъла предшества всяко общо и конкретно философстване; тази експликация се осъществява ката аналитика на Dasein, именно защото Dasein е областта на битието „на“ съществуващото в съществуващото, а открояването на тази област е условие за всяко тематично философстване. Екзистенциалната аналитика като тълкуващо изграждане утвърждава онтологичното пред онтичното предимство, макар самата тя да израства на терена на съществуващото.

Онтологично-онтичното предимство (всъщност: изконност, дълбинност, преднина, фундаменталност и пр.) на битийното философстване показва характерната метафизичност на Хайдегеровия проект. Тя е различна от тази на рационалната метафизика и на метафизиката, която захожда към битието откъм съществуващото като съществуващо. Фундаментализирането на смисъла на битие, което по-късно Хайдегер ще нарече изначална началност на истината на битието в неговата история, недвусмислено разкрива метафизичната същностност на неговото битийно философстване. Онтологично-онтичното предимство на (смисъла на) битие пред физичното предимство на входа на философстването може да се представи в термините на Хайдегер чрез разликата между основополагащия и въвеждащия въпрос на философията. Хайдегер настоява, че онтично Dasein е най-близо до нас („ние дори всеки път самите сме то“ – тази категорична постановка се среща няколко пъти в „Битие и време“), но онтологично то е най-далечното (смисълът на битие е най-далечен по отношение на затвореното в себе си съществуващо).

Още с първите стъпки на „Битие и време“ Хайдегер повече акцентира фундаменталността на битието при философирането му в херменевтико-феноменологичната обтегнатост на свободно самопоказване в хоризонтите на времето, разполагането и разбирането, отколкото на някакъв абстрактно обособен теоретичен топос, наречен онтология²⁸. Той подчертава, че употребява термина онтология „в един формално широк смисъл“, а не подобно на някой от своите предшественици (вкл. Хусерл)²⁹. Онтологията е изграждащо тълкуване на смисъла на битие. Тя не е самостоен, затворен или самогенеративен концепт. По-скоро онтологията е онова херменевтико-феноменологично разположено и изказано в реч разбиращо „пространство“ на експликация на смисъла на битие, което измества пространствено съществуващото в претенциите му за самодостатъчно основание за философиране на битието, а също и теоретизираното откъм самозатворената рационалност „битие“. Онтологията е философският топос на разбирането на методологизирания феноменологичен самопоказ на битието³⁰. Другояче казано: Хайдегер не просто дава приоритет, а изключително се занимава с въпросите Кой? и Как? Те рамкират онтологията като херменевтична феноменология, която търси смисъла на битие в хоризонтите на разбирането чрез проясняване на цялостната структура на битието на съществуващото. Въпросът Какво?, който насочва към рационалната дедукция на категориите като чисти предикати, формира друг тип онтология в контекста на знаниевата метафизика. Доколкото изхожда откъм онтичното, като обаче екзистенциално фундаментализира смисъла в неговата логосна спецификация (но не по субстанциален или рационален, а по феноменологичен начин), Хайдегер запазва в ранното си философстване, белязано от „Битие и време“, парадигмалността на онтологията. Нейната същност обаче – противно на рационалността и теологичността – е битийна. Но не като абстрактно битие или интелигенция, а като смисъл на битие.

Към спомената вече метафизична онтико-онтологична „игра“ на близостта и далечността на битието на Dasein се добавя и семантиката на скритостта. Хайдегер твърдо отстоява феноменологичната дескриптивност като пряка показност, като сведение за Как и самопоказване на Кой. В Dasein той отваря питане за смисъла на битие с амбицията самото то да се самопредстави „в пряк показ“. Но това е шанс за самопоказ именно на онова, което не се самопоказва, което е скрито, което е отвъд видимостта в явлението. Хайдегер използва серия екзистенциали, за да подчертае скритостта на битието. Тя следва да се схваща не като притуленост, прикритост, забуленост, т.е. криптотанц на някое явление, а като същностност на битието. Тази същностност е метафизична. Метафизичната скритост на битието не е от този свят (от света на съществуващото), не е закачка, шега, метафора или моментна прищявка при явяването на битието в съществуващото, не е негово неявяване като „странност“, „артистичност“ или особено явление, изобщо не е релевантна на възможността за негово явяване в съществуващото редом с други явления като част от многообразието. Скритостта на битието не е нещо, което стои зад (dahinter) явлението. Напротив, тя има „открит“ метафизичен характер „в един изключителен смисъл на думата“, който елиминира всеки намек за явяване на битието и затова дори навежда към забравата му. Откритата метафизичност на ранното Хайдегерово философстване е твърдо отстояваната феноменологизация на скритостта (на битието, вкл. неговия смисъл в съществуващото). Тук има известна „доза“ хусерлов евидентизъм, но много по-голяма „доза“ битийно трансцендентализиране на смисъла на битие към фактуалността на съществуващото. Разкриването на скритостта дори като феноменологично саморазкриване следва да бъде философски провокирано. Тази провокация е метафизиката.

Анализата на екзистенцията на Dasein е път за разкриване на смисъла на скритото от явленията битие чрез подвъпросното битие на налично и подръчно съществуващото, т. е. на Dasein. Същевременно този път експлицира непостижимата в явленията феноменологична устойчивост на битието „в“ съществуващото. Това са две реверсивни отношения, две динамични спрегнатости, които се полагат взаимно, но в никакъв случай не са еквивалентни или просто обърнати по посока. Те задават два различни философски пътя, чиято обща типика е тяхната битийна фундаменталност и метафизична попътност.

С „Битие и време“ Хайдегер тръгва по първия път – от (аналитиката на) Dasein към битие, за да разкрие смисъла на битие. С „Приноси към философията“ и последвалите от втората половина на 30-сте и първата половина на 40-те години съчинения Хайдегер извървява втория път – сбъдването на битието в събитието на Dasein³¹. Първият път философира фундаменталната онтология. Вторият път феноменологизира историята на битието в неговата истина. И двата пътя са метафизични, но особено метафизични – не по модела на рационалната метафизика на познанието, не и по модела на метафизирането на същността на съществуващото, а по модела на една херменевтична феноменология, която залага на смисъла на битие, но не като дух, субстанция или субект, а като съграждащо тълкуване и разбиране, като фугова истина и смислова история. И в двата случая у-словното диференциране на началото и „началото“ на битийната философия на Хайдегер свидетелстват за нейния метафизичен характер отвъд явяването на съществуващото.

Литература

• HEIDEGGER, M., 1975 ff., Gesamtausgabe, Verlag Vittorio Klostermann, Fr/M.
• ХАЙДЕГЕР, М., 2005, Битие и време, Акад. изд. „Марин Дринов“, София.
• ХАЙДЕГЕР, М., 1999, Същности, Изд.ГАЛ-ИКО, София.
• FEICK, H., 1961, Index zu Heideggers ‘Sein und Zeit’, Max Niemeyer Verlag, Tübingen.
• HERRMANN, F.- W. von, 1964, Die Selbstinterpretation Martin Heideggers, Verlag Anton Hain, Meisenheim am Glan.
• ХЕГЕЛ, Г. В. ФР., 2001, Науката логика, Т.1, 2, Изд. „Европа“, София.

Бележки

1 Heidegger, M., Metaphysik und Nihilismus, in: GA, B.67, S.172. Подобна мисъл срещаме и в „За началото“. Виж Heidegger, M., Über den Anfang, in: GA, B.70, S.29.

2 Хайдегер споделя тази теза, но не като ex nihilo генеза на логоса, а като начало на философията. Тогава – Хайдегер говори за миг на света (Weltaugenblick) – за първи път истината се освобождава като разкриване на съществуващото като цяло. Същевременно става дума за освобождаване на човека като ек-зистенция, респ. за преодоляване на инзистентното му съществуване (на затвореното вътре в собствените му тесни граници човешко съществуване). Тези, които чуват тази дума, встъпват в историята. Тя начева за тях като разкриване на битието, респ. като освобождаване на истината, респ. като проясняване на тяхната ек-зистенция. Виж: Хайдегер, М., За същността на истината, в: Хайдегер, М., 1999, с.51. За това, как Хайдегер преобразува положението „ex nihilo nihil fit“ в „ex nihilo omne ens qua ens fit“, виж: Хайдегер, М., Що е метафизика?, в: Хайдегер, М., 1999, с.26.

3 Heidegger, M., Über den Anfang, in: GA, B.70, S.40.

4 Heidegger, M., Über den Anfang, in: GA, B.70, S.193.

5 Срв. Herrmann, F.-W. von, 1964, S.274 f.

6 Феноменът „откриващо се скриване (sich bergend verbergen)“ има фундаментално методологично значение за зрялата философия на Хайдегер. В него откриването е в смисъла на динамично отношение, а не на познавателна активност или познавателен успех. Този феномен има възлова стойност при разбирането същността на битието и истината. Битието е винаги в скритостта – то е притаено и оттеглено в себе си, но феноменологично по начин, допускащ откритостта. Оттук произтича методологическото специфициране на феномена изобщо и феноменологията като тип философиране за Хайдегеровата битийна метафизика. Респ. в подобен контекст на откритостта се прояснява и истината. Хайдегер специално разглежда феномена откриване (Bergung) при изясняване анализата на Dasein по пътя на разкриване на истината – виж Heidegger, M., Beiträge zur Philosophie, in: GA, B.65, S.389-392.

7 Heidegger, M., Über den Anfang, in: GA, B.70, S.19.

8 Все още непубликуваният том 72 „Die Stege des Anfangs“ – текстът е писан през 1944 г. – продължава темата за началото, посоките на пътя и самите пътища (работата по издаването на тома под редакцията на Фр.-В. фон Херман е в напреднала фаза и излизането му се очаква в скоро време).

9 Срв. Feick, H., 1961, S.21 f.

10 Фр.-В. фон Херман споделя, че мотото на събраните съчинения на Хайдегер е „Пътища – не трудове“. Виж: Herrmann, F.-W. von, Nachwort des Herausgebers, in: GA, B.65, S.512.

11 „Всъщност откриването е съхраняването на събитието чрез оспорване на спора [Bestreitung des Streits, В.К.]." Heidegger, M., Beiträge zur Philosophie, in: GA, B.65, S.392.

12 Откриването на битието е своеобразна фуга. Откъм и чрез пространството то отваря междина (област, Bezirk) за проясняване на битието в събитието. Откъм и чрез времето то е безкрайно повторение на идентичното на началността на началото, което събира трите екстаза на времето в същевременността. Откъм и чрез езика то е речащо мълчание.

13 Heidegger, M., Über den Anfang, in: GA, B.70, S.99. Малко по-горе той уточнява: „Поселището, Къде-то, е das Da-sein." Ibid., S.29. Срв. Heidegger, M., Einleitung zu „Was ist Metaphysik?“, in: GA, B.9, S.373. Виж още: Хайдегер, М., „За хуманизма“, в: Хайдегер, М., 1999, с.174.

14 Heidegger, M., Über den Anfang, in: GA, B.70, S.29.

15 Дори съществуващото да направи опит да надскочи себе си, то той е отново откъм самото него. Хайдегер не приема традиционната метафизика, тъкмо защото тя не схваща автономността, себесността на битието, не е иманентен дом на битието, а е проекция на съществуващото, надстройка над физиката. Или, тя е продукт на разума, т. е. отново се разминава със същността на автентичното битие.

16 Хайдегер разграничава фактичността на Tatsächlichkeit и Faktizität. Първата е характеристика на дадеността на съществуващото, а втората – „собствен на Dasein начин на »наличност«“. Сега, когато става дума за „входа“ на философстването, се има предвид първият смисъл на фактичността. При експликацията на грижата като битие на Dasein в неговата онтологична структура, следва да се има предвид единствено вторият смисъл на фактичността. Тази „друга“, всъщност откъм битие фактичност на съществуващото е траене, у-стойчивост, у-твърд-еност, Bestand. Фон Херман я отъждествява със захвърленост откъм битие, захвърленост на битие в съществуващото (виж. Herrmann, F.-W. von, 1964, S.158. За стриктното езиково разграничаване на „първата“ (откъм съществуващото) от „втората“ (откъм битие) фактичност приемам решението на Д. Зашев Faktizität да се превежда и представя на български като фактуалност.

17 В „Науката логика“ хегел специално тематизира този въпрос в обособен уводен параграф „С какво трябва да се сложи началото на науката?“. Вж. Хегел, Г. В. Фр., 2001, Т.1, с.113-126. Множество други философи са коментирали този проблем.

18 Хайдегер, М., Битие и време, 9. В „Що е метафизика?“ хайдегер много експресивно описва категоричния си възглед за съществуващото като поле на философстването: „Това, към което се насочва отношението към света, е самото съществуващо – и нищо друго. Това, от което се води всяка нагласа, е самото съществуващо – и нищо повече. Това, с което в нахлуването се осъществява изследователското търсене, е самото съществуващо – и нищо извън него. … Трябва да бъде изследвано самото съществуващо и друго – нищо, самото съществуващо и повече – нищо, единствено съществуващото и извън него – нищо.“ хайдегер, М., 1999, с.13. В този пункт проличава обаче и категоричната метафизична обвързаност на самото философстване с нищото. Както ще се види по-долу, нищото не е част от съществуващото, а оттласкващо насочва експликацията на неговия битиен смисъл.

19 Положението може да се изкаже така: ест-ност на ест-е-ство, която нито е фиксирана субстантност, нито е модус на съществуващото, а е динамично отнасяне вътре в самото битие на съществуващото, вътре в самото Dasein като Da-sein. Разбира се, в никакъв случай не бива да се пропуска хоризонтът на разбирането, в който се философира екзистирането на Dasein. Този хоризонт провокира онтологизирането като осмисляне, като питане по посока разкриване на смисъла.

20 В по-късната си философия Хайдегер се отказва от онтологичната диференция между битие и съществуващо, защото тя поражда двусмислия. Открояването на диференциацията не може да се проведе нито чисто онтически, нито чисто логически. Нейното медииране с цел определяне е безплодно занимание, защото битието не е независим, отделен от съществуващото свръхсвят, а е несъществуване „в“ съществуващото, несъществуване „на“ съществуващото.

21 Вече беше посочено, че в негативен план, т.е. в контекста на разграничението спрямо рационалната метафизика, Хайдегер подчертава съществуването на Dasein, за да специфицира „входа“ на своето философстване вън от простите и сложни абстракции, от лемите, аксиомите и пр.

22 Хайдегер, М., Битие и време, 13.

23 Задължително следва да се подчертае разликата между първите стъпки на аналитиката на Dasein и схващането за изначалната началност на битието. „Входът“ на битийното философстване на Хайдегер, поставянето на въпроса за смисъла на битие, пристъпването към аналитиката на Dasein не свидетелстват пряко за смисъла на битие в неговата началност, истинност и история. В „Битие и време“ този проблем не се поставя в достатъчна яснота, но той изпъква на преден план в по-късната философия на Хайдегер.

24 Хайдегер, М., Битие и време, 183.

25 Хайдегер добре разбира, че ако битието единствено е иманентен елемент на съществуващото, част от собствената му структура и същност, тогава то се тривиализира. Това е още един аргумент в полза на метафизирането като неизбежно за сериозното последователно философстване.

26 Хайдегер, М., Битие и време, 12.

27 В този пункт прозира колкото отношението към Хусерловата философия, толкова и метафизичната амбиция на Хайдегеровия проект.

28 В „Битие и време“ хайдегер слага знак за еквивалентност между онтологичната ръководна нишка (ontologischer Leitfaden) и херменевтика на логоса (Hermeneutik des λόγος). Виж Хайдегер, М., Битие и време, 125. Курсивирано Хайдегер пише: „Онтология е възможна само като феноменология.“ пак там, 35.

29 В по-късните издания на „Битие и време“ той обяснява в нарочна бележка понятизирането на феномена разбиране като фундаментален екзистенциал: „фундаментално онтологически, т. е. из съотнесеността на истината на битието“.

30 В тази интерпретация на Хайдегеровата онтология от „Битие и време“ прозира силна доза хусерлианство, но, както свидетелстват Гадамер и мнозина други, пренебрегването й води до неразбиране на ранната философия на мислителя.

31 В интерес на коректността на настоящата интерпретация задължително следва да се отбележи, че и в двата случая – и в ранната, и в по-късната си философия – Хайдегер визира и определено философира и „обратния“ път (по-скоро, обратното влияние), но все пак херменевтико-феноменологично той акцентира и прокарва (предимно) единия. Напр. в „Битие и време“ подчертаването на фактичността като битийна захвърленост е точно такъв момент на „вписване“ на обратното влияние спрямо онтологичното предимство, т. е. спрямо „праволинейната“ методологична експликация на смисъла на битие откъм анализата на Dasein – анализата е екзистенциална. Хайдегер често използва израза възможност, откъм която нещо е, именно за да подчертае разбулването на скритото влияние, проясняването на пътя откъм неговото оставяне да бъде. Важно обстоятелство в този ракурс е елиминирането на субектността на битието. Има обаче още един съществен момент – херменевтизирането не просто допуска, а дори необходимо утвърждава нарушаване на праволинейността (в българската философска литература по този повод е наложена метафората за совалката). Това е проблематиката на херменевтичния кръг. Затова, когато се говори за „път“, това говорене е в обхвата на „един формално-широк смисъл“ на Хайдегерова интенционалност, без никакви претенции за строга еднолинейност. Отиването на Хайдегер отвъд Хусерл към една херменевтична феноменология може да се представи в рамките на обсъжданата тема и като преодоляване на праволинейната феноменологична проективност. В „Битие и време“ хайдегер ясно подчертава: „Често пъти феноменът еднаква изначалност на конститутивните моменти е бил пренебрегван в онтологията вследствие на една методологически необуздана тенденция да се доказва произхождението на всяко и всичко от една проста »праоснова«.“ хайдегер, М., Битие и време, 131.

За автора