Нина Димитрова

Изповедното слово: случаят Ставрогин

В един свой непубликуван приживе текст върху Плотин Лев Шестов казва за метафизиката, негов любим мисловен обект, следното: „Едва ли съображенията, избрани от Кант за доказателство, че метафизиката е невъзможна, са убедили хората, но несъмнено те отговарят на съвременния вкус. Всички се зарадваха, че няма повече да си блъскат главите над неразрешими проблеми и ето вече век и половина философите се удоволстват от ролята на положителни мислители. Мисля, че Фихте, Шелинг и Хегел могат да бъдат наречени метафизици в твърде условен смисъл. Както и да определяме метафизиката, безспорно е едно: метафизиката не търси „обяснение“ на видимия свят, нейната задача винаги е било нахлуването в някаква нова, неоткрила се на всекидневния опит действителност. Затова вероятно във всички времена метафизиката е враждувала, повече или по-малко, със здравия смисъл и тълпата, с πολλοι (мнозинството), в които е виждала изразители и естествени защитници на всяка достъпна видимост. Затова и метафизиците, макар и да са обичали да се наричат учени и да именуват делото си наука, винаги са били склонни към произволни, недоказани и даже недоказуеми твърдения“ [Шестов 1992: 153].

Изповедното слово е именно „нахлуване“ в непозната област – тази, основана на тайната, на съкровеното, на недокоснатото от чужд поглед. Изповедта пред духовно лице е обичайна за християнското светосъзерцание. „Искреността на изповедното слово и неговата неразделимост от религиозния опит проявява, прояснява метафизическите основания на живота“, отбелязва един от днешните коментатори на тази тема [Тульчинский 1997]. В случая Ставрогин обаче става дума не само за метафизическите основания на живота, а и за метафизическата по същество „плоскост“, върху която се осъществява тази изповед. „Често на руска почва изповедното слово придобива синтетичната форма на взаимовръзката на всекидневния с метафизичния, религиозния опит“, посочва пак Г. Тулчински [Тульчинский 1997]. Не без значение е и езикът, на който се чува изповедното слово. По думите на един от съвременните експерти в тази област, Михаил Епщайн, „особеността на руския език, подчертавана от редица писатели и мислители, това е формативната насоченост или битийността“, както и неговата „вродена“ склонност е към свещенодействие: „той е предназначен за славословие Божие. Езикът не съобщава за битието, но самият е битието“ [Эпштейн 2005].

Синтезът между емпиричното и метафизичното е блестящо осъществен в Изповедта на Ставрогин. Защото героите тук, както често у Достоевски, пребивават в този, но не са (само) от този свят. И диалогът им – защото това е една доста странна, нестандартна изповед, в която изповедникът е толкова активен, колкото и изповядващият се, звучи мъчително, някак скалъпено, необичайно – но не защото героите са измислени. Анна Каренина е също измислена, но може да бъде „срещната“ на улицата. При Достоевски, за когото „езикът е звучаща и говоряща плът“, ако използваме фразата на Манделщам, действащите лица наистина „изговарят“ битието си, но те са отвъд емпирията, в областта на метафизичното. За Тихон това е предполагаемо – той е светител, архиерей, оттеглил се в манастира на стари години („старите години“ в момента на срещата със Ставрогин са 55 години, а Тихон /с реален прототип – архимандрит Тихон Задонски/ е в манастира от 6 години. Когато започва „Бесове“, Достоевски е петдесетгодишен. Само този дребен щрих към образа на светителя е достатъчен да изостри вниманието към необичайността на цялата ситуация). Светителят е между „този“ и „онзи“ свят, той е главно действащо лице в Богочовешкия диалог. Същевременно качествата на изповедника като психолог са твърде важни – има такива руски старци, към които се стичат тълпи от всички краища на страната. Шатов, който насочва Ставрогин към Тихон, на въпроса му „И какво прави той?“, отговаря: „Нищо. Ходят при него откъде ли не“ [Достоевски 1983: 231]. Към Тихон обаче, по разказа на Достоевски – вече от цензурираната част за изповедта, братята от манастира се отнасят „да не кажем с пренебрежение, но някакси фамилиарно“ [Достоевски 1996: 8]. Вероятно за това отношение спомага и мебелировката на килията с изящни мебели и скъп бухарски килим, и съдържанието на библиотеката му: „редом със съчиненията на великите светители и подвижници на християнството се намираха театрални съчинения, че и нещо по-лошо“ [Достоевски 1996: 9]. Но, разбира се, най-вече характерът му, проявил се изчерпателно в сцената на Ставрогиновата изповед.

Отвъд емпиричното е и изповядващият се: Ставрогин е бяс, главният в описвания от Достоевски легион; той е „слабостта, съблазънта, грехът“ на писателя, както твърди Бердяев [Бердяев 2003: 3]. Когато през 1913 г. на сцената на Московския художествен театър е поставена пиеса по този роман на Достоевски, ефектът от нея, явно изключителен, е отразен от трима знаменити за Сребърния век автори – Бердяев, Булгаков и Вячеслав Иванов.¹ През цялото време на действието, споделя Булгаков, „тегне мъчителното чувство, че това не е обикновено представление за „развлечение“ на жадната за зрелища театрална публика, а е нещо, което стои вече на границата на сценичното чувство и я прехвърля“ [Булгаков 2007: 49]. В постановката на „Бесове“, която отвежда отвъд феноменалното и времевото до метафизичния „пласт“, явно е била включена и непубликуваната по времето на излизането на романа част „При Тихон“. И съвсем резонно – тя е ключова за разбирането на основния замисъл, за преноса на главните конфликти в друга битийна област, където те са вече антиномии.

И така, героите на Достоевски, за които изкуствоведът Владимир Вайдле казва, че са неправдоподобни, но са по-живи от живите хора [цит. по: Мартынов 2005], в сцената с изповедта на главния бяс, изключителния с външността и качествата си Ставрогин, водят още по-неправдоподобен разговор. Двамата – изповедникът и изповядващият се, почти не се познават, макар да са чували един за друг. И двамата са като в треска – болнавият светител, предчувстващ причината за Ставрогиновото присъствие, не е на себе си, но същото важи и за потъналия в унес аристократ, сякаш забравил за какво е дошъл. След като се съвзема и си признава за измъчващите го халюцинации, а Тихон потвърждава необходимостта от лекарска помощ; след невероятния разговор за възможността да се вярва и в какво – разговор, който явява „нестандартността“ не само на изповядващия се, но и на изповедника, следва нещо още по-невероятно: гордият Ставрогин, „принц Хари“, „князът“, чийто „изпепеляващ, зъл, адски пламък свети, но не сгрява, гори, но не пречиства“ [Булгаков 2007: 51], изведнъж казва на светителя: „Знаете ли, аз просто ви обичам“. Незабавният отговор на Тихон е: „Също и аз“ [Достоевски 1996: 12]. Несъмнено този момент на казаните случайно или в „припадък“ думи налага специално тълкуване – това се вижда и от акцента, който му дава например Камю в сценичната си адаптация на „Бесове“ – при него в обръщането си към Тихон Ставрогин казва: „Знаете ли, много ви обичам“ [Камю 1998: 125]. Много се обичат Светлината и Тъмата, Доброто и Злото? Така са невъзможни едно без друго? Наистина, Ставрогин е способен както на нечувана мерзост, така и на смайваща възвишеност. В друга своя изповед той казва: „Опитвах силите си навред… При пробите, които правих за себе си и за показ, по същия начин, както и през целия ми живот, те се оказаха безпределни… Но в какво да вложа тия сили – това е, което никога не съм виждал, не виждам и сега… По същия начин както и преди мога да поискам да направя добро дело и изпитвам удоволствие от това; веднага пожелавам нещо зло и пак изпитвам удоволствие…“ [Достоевски 1983]. Изтъкан от бесовска смесица от добро и зло, Ставрогин без съмнение е твърде интересен „обект“ за прозорливия Тихон. А какво да кажем за Тихон, това „царство на светлината“, обрисувано с немного, макар и високохудожествени щрихи, по думите на С. Булгаков [Булгаков 2007: 52]? Положителното при Достоевски никога не е агресивно, победоносно; повечето негови светци са слаби, плахи, на границата с юродството (но само на границата, далеч от същинските юродиви), изключително вещи психолози, пред чийто взор всички тайни вече не са тайни. Неслучайно Ставрогин отсича, че „не обичам шпионите и психолозите, най-вече такива, които се врат в душата ми. Не искам някой да ми бърка в душата…“ [Достоевски 1996: 13], макар светителят да не си признава тоя свой изключителен талант: „… много съм виновен, че не умея да подхождам към хората. Винаги съм чувствал този свой голям недостатък“ [Достоевски 1996: 25]. Тихон не е обичайният изповедник, доколкото „свещеникът не е действащо лице, ни съдия, ни зрител. Той свидетелства, означава пред Бога извършеното усилие за покаяние“ [Михайлова 1997], а тверският светител е именно действащо лице – той е активна страна в един разговор, който по парадоксален начин напомня и на психоаналитичен сеанс. Светлината и Тъмата са привлечени една от друга, техните земни въплъщения са, макар и по различен начин, невероятно обаятелни, харизматични, подчиняващи на тази своя харизма хората около себе си. Затова и този „танц“ на Тъмата със Светлината, поставен от Достоевски, няма аналог в световната мисъл.

В една съвременна интерпретация се натъкнах на следната оценка за Тихон: в негово лице сме можели да видим отсамното (земното, всекидневното) безсилие на официалното православие, затова и той не бил способен да поведе Ставрогин към покаяние [вж. Тафинцев 1997]. Образът на Тихон – любим на писателя, който упорито се е съпротивлявал на наложената на тази глава забрана за публикуване, всъщност няма нищо общо с казионното православие, чието състояние именно той диагностицира като „паралич“. Тъкмо парализираното православие се отнася с подозрение, а после и с пренебрежение към личността на светителя, който, далеч от официалните почести, полагали се на предишния му ранг, води такова съществуване, че и обичащите го и ходещите при него избягват публичните хвалби за него. И акцентът в тая така необичайна Изповед, разказана от Достоевски, не е в „документа“ на Ставрогин с признанията му за сторените грехове, за които е търсел изкупление – и където разказът е трябвало да бъде прекъснат поради наложените от тогавашната цензура съображения. Разбира се, майсторството в описанието на този „документ“ не може да се подмине – както отбелязва Бердяев, „Достоевски е уникален в световната литература в разбирането си на метафизиката на разврата, на бездънните дълбини на неговата тема. Развратът на Ставрогин, страшното му сладострастие, скрито под маската на безстрастие, спокойствие, студенина, е дълбок метафизичен проблем“ [Бердяев 2003: 6]. Но трагедията в цялата сцена на Изповедта се развихря след прочита на тоя „документ“. Прозрял издъно Ставрогин, изповедникът – нечувано – предлага да не се огласява „документът“, за който се очаква да предизвика взрив в обществото и така, изложен на всеобщо порицание, неговият автор да извърши покаянието, с мисълта за което е дошъл на изповедта. Наясно с мотивите на Ставрогин, с демоничната му гордост, Тихон – „проклетият психолог“, е ужасен от назряващото в душата на изповядващия се ново „ужасно престъпление“. Побеснелият Ставрогин избягва, но двусмислеността на ситуацията се състои в това, че макар и той да си тръгва победен, все пак Доброто не е победило – защото няма изкупление за този, който не го иска. И макар катарзисът – целта на всяко изповедно слово², да не настъпва, откровяването на човешкото битие е изумително.

Литература

• Бердяев, Н. 2003 Ставрогин. – Философски алтернативи, № 1-2.
• Булгаков, С. 2007 Руската трагедия. – Философски алтернативи, № 2-3.
• Достоевски, Ф. 1996 При Тихон. – Факел, № 1. Прев. К. Савов.
• Достоевски, Ф. 1983 Събр. Съч. В 12 тома, т. 7. София, „Народна култура“. Прев. В. Райчев.
• Эпштейн, М. 2005 Слово и молчание в русской культуре. – Звезда, № 10, http://magazines.russ.ru
• Исупов, К. 1997 Исповедь: к определению термина. – В: Метафизика исповеди. Пространство и время исповедального слова. Материалы международной конференции. Санкт Петербург, Изд. Института человека РАН – www.antropology.ru
• Камю, А. 1998 Бесове. София, ЛИК.
• Мартынов, А. 2005 Образ Ставрогина в творчестве Сергия Булгакова и Николая Бердяева (гностические реминисценции). – В: А. Мартынов. Литературно-философские проблемы русской эмиграции. Москва, „Посев“ – http://www.krotov.info
• Михайлова, М. 1997 Молчание и слово (таинство покаяния и литературная исповедь). – В: Метафизика исповеди. Пространство и время исповедального слова. Материалы международной конференции. Санкт Петербург, Изд. Института человека РАН – www.antropology.ru
• Тафинцев, А. 1997 Возможно ли покаяние? – В: Метафизика исповеди. Пространство и время исповедального слова. Материалы международной конференции. Санкт Петербург, Изд. Института человека РАН – www.antropology.ru
• Тульчинский, Г. 1997 Изповедальное слово в метафизической перспективе. – В: Метафизика исповеди. Пространство и время исповедального слова. Материалы международной конференции. Санкт Петербург, Изд. Института человека РАН – www.antropology.ru
• Шестов, Л. 1992 Роковое наследие (О мистическом опыте Плотина). – В: Минувшее. Исторический альманах, т. 9. Москва.

Бележки

1 На факта за единодушието в техните оценки – рядко срещано в интерпретациите на творчеството на Достовески – обръща внимание А. Мартинов [вж. Мартынов 2005].

2 Целта на изповедта е завръщането „чрез катарзиса на търсената идентичност, към цялостното битие под Божието небе и на Божията земя“ [Исупов 1997].