Владислав Лекторски

Реализъм, антиреализъм, конструктивизъм и конструктивен реализъм в съвременната епистемология и наука

Конструктивизмът днес е на мода. За него пишат и говорят не само философите, но и социолозите, психолозите (нашите психолози издават „Списание за конструктивистка психология“), науковедите и даже някои специалисти в областта на когнитивната неврология. Възможно е, разбира се, да се отнесем към това като към нещо не твърде сериозно, като към поредната мода – а моди, както се знае, има и в сферата на идеите. Аз мисля обаче, че в действителност става дума за важни неща. В епистемологическия конструктивизъм са изразени редица особености на съвременните науки за човека и дори на съвременната култура като цяло. Оттук и неговата популярност. За това ще разкажа подробно по-късно. Веднага искам да заявя, че не съм епистемологически конструктивист, но същевременно смятам, че конструктивисткият подход обхваща редица важни характеристики на познавателната дейност, които може и трябва да бъдат разбрани по-добре в рамките на друга епистемологическа позиция, която аз (следвайки някои философи) наричам конструктивен реализъм.

Според класическото разбиране, идващо от Платон, знанието като различно от мнението и вярата с необходимост предполага отношение към реалността. То говори за това, което „съществува в действителност“, а не просто за онова, което изглежда някому¹. Същевременно знанието предполага обоснованост. Изобщо казано, в ежедневието си ние използваме термина „зная“ не само по отношение на това, „което съществува“ в действителност, на реалното положение на нещата, но и по отношение на умението, способността нещо да се направи, осъществи, построи: аз зная как да режа дърва, да карам колело, да пиша писма и т. н. Но философията и особено такъв неин раздел като епистемологията винаги се е занимавала преди всичко със „знанието какво“, тъй като я интересува въпросът за реалността и възможността за нейното постигане. Основната идея на епистемологическия конструктивизъм се състои в това, че „знанието какво“ може да бъде сведено до „знанието как“: човек знае нещо за даден предмет тогава и само тогава, когато може да го конструира.

Конструктивизмът е опозиция спрямо епистемологическия реализъм. Няма обаче основания да смятаме за конструктивизъм всеки антиреализъм в епистемологията: нещо, което нерядко се среща в съвременната епистемологическа и методологическа литература, особено у нас. Антиреалистическото тълкуване на познанието става възможно след известния „епистемологически поврат“ в западната философия през XVII век и придобива особена популярност през XX век. Що се отнася до епистемологическия конструктивизъм, то той като особена форма на антиреализма, макар и да е имал предшественици в лицето на немската философия от началото на XIX век и неокантианството на границата на XX столетие, става популярен именно в наши дни, т. е. в края на XX и началото на XXI век. Както ще се опитам да покажа, това не е случайно. Но първо ще се спра на общото противостоене на реализма и антиреализма в епистемологията. Понеже само в контекста на тази дискусия можем да разберем особеностите на съвременния конструктивизъм.

Старият спор

Спорът на реалистите и антиреалистите в епистемологията продължава в историята на западната философия поне от XVII век. Самия предмет на този спор – дали познанието се занимава със съществуваща независимо от него реалност, или с фактите на собственото съзнание – можем да отнесем към поредицата вечни философски проблеми. Можем дори да обявим нерешимостта на този проблем (както и на други, подобни нему) и да добавим, че при цялата увлекателност на подобни дискусии те нямат пряко отношение нито към живота, нито към реалното познание. Та нали човек ще продължи да прави това, което е правил и преди: да работи, да отглежда деца, да създава нова техника, да се занимава с наука независимо от това дали са прави епистемологическите реалисти или техните опоненти².

Ще се опитам да покажа, че всъщност нещата не стоят така. Първо, защото исторически едно или друго предлагано решение на този спор е било свързано с философска обосновка на специфично отношение на човека към света. При това философията, от една страна, е легитимирала един или друг тип култура, а от друга, е била важен фактор в неговата трансформация. Второ, едно или друго решение е определяло програмата на познавателната дейност: това какви въпроси може да поставя познанието, по-специално научното, каква да бъде предпочитаната стратегия на познавателната дейност.

Днес този спор придобива редица нови измерения. Още в началото на XX век става ясно, че той засяга фундаменталните основания на науките за природата и обществото. Например от това как се разбира съществуването на математическите обекти (в рамките на толкова различни програми, обосноваващи математиката, като Платоновия реализъм, формализма и конструктивизма) зависи не само тълкуването, но и приемането на една или друга част от математиката. Епистемологическият феноменализъм в лицето на Е. Мах ориентира физиците към създаване на „феноменологически“ теории, а реализмът в лицето на М. Планк – към предпочитане на т. нар. „трансцендентни“ теории. Във връзка с интерпретацията на квантовата механика възниква и нов материал за дискусия между реалистите и техните опоненти: каква е ролята на човека и на създаваната от него инструментална ситуация в процеса на измерване на квантовомеханичните състояния? Днес най-острите дискусии на реалисти и антиреалисти се водят около философското разбиране на науките за човека: тези дисциплини привличат специално внимание, много мислители свързват с тяхното развитие цивилизацията на XXI век.

Към влиятелните антиреалисти в съвременната епистемология спадат не само представителите на постмодернисткия деконструктивизъм, но и такива известни философи, работещи в рамките на аналитичната философска традиция, като иреалистът Н. Гудман³ и последователят на Л. Витгенщайн М. Дамит⁴, редица немски учени и философи, които, изхождайки от идеите на биокибернетиката, създават концепцията на радикалния епистемологически конструктивизъм⁵. Влиятелен сред психолозите и социолозите е т. нар. социален конструкционизъм. Конструктивизъм са и постмодернизмът, и постструктурализмът.

Трябва да се признае, че антиреалистическите идеи на епистемологическия конструктивизъм, социалния конструкционизъм и постмодернисткия деконструктивизъм са доста популярни днес сред много наши философи и специалисти в областта на хуманитарните дисциплини.

Но редом с това движение в съвременната философия и наука съществува и друго – не по-малко влиятелно. Това е движението на епистемологическия реализъм. Често то се съпътства от натуралистическа интерпретация на познанието и науката – понякога се говори за „натуралистически поврат“ в съвременната епистемология, а понякога за „онтологически поврат“ в съвременната философия. Наистина, реализмът не означава непременно натурализъм, съществуват и други негови разновидности. Днес се развиват плодотворно такива разновидности на епистемологическия реализъм като метафизическия реализъм (сред привържениците му са много представители на аналитичната философия, по-специално такива известни философи като К. Попър⁶, Дж. Сърл⁷, С. Крипке⁸, П. Чърчланд⁹, Ф. Дретцке¹⁰, Р. Миликан¹¹ и др.), „директния реализъм“ на Х. Пътнам¹², критическия реализъм на М. Бунге, „хипотетическия реализъм“ на редица представители на еволюционната епистемология¹³, научния реализъм (ранният Х. Пътнам¹⁴, Ф. Бойд и др.), референциалния реализъм (Р. Харе¹⁵, Я. Хекинг¹⁶ и др.), конструктивния реализъм (Г. Ленк¹⁷ и др.).

Към реалистичните се отнасят и такива влиятелни в съвременната епистемология концепции като екстернализмът (Х. Пътнам и др.) и релайабълизмът (А. Голдман и др.).

Привържениците на съвременния епистемологически реализъм се опират на интерпретацията на научното знание, а също така на философско осмисляне на бурно развиващите се в последните 30 години когнитивни науки: когнитивна психология, изследвания в областта на изкуствения интелект, когнитивна лингвистика, когнитивни невронауки, еволюционна епистемология и др.

Епистемологическият антиреализъм и конструктивизъм

Мисълта за това, че познаващият човек борави със съществуваща независимо от него реалност, с битието, е изходна предпоставка на философстването както в Античността, така и в Средновековието. За да разберем що е знание, трябва да изхождаме от теорията на битието – метафизиката, или в по-късното й наименование – онтологията. Именно метафизиката е първата философия, а теорията на познанието е производна и зависима от теорията на битието. Подобна реалистична епистемологическа постановка се съпътства от определени предписания за това какво може и какво не може да се прави в научното изследване. Правилното постигане на това, което съществува, е осъществимо само в случай, че човек не се намесва в изучаваното явление, а го описва такова, каквото то е. С други думи, от тази гледна точка експериментът като средство за изучаване на реалността е невъзможен. В експеримента човек се опитва да „надхитри“ природата, да постави естествените явления в конструирани от него неестествени условия. В действителност според тази позиция „естественото“ и „изкуственото“ са несъвместими помежду си. Техническата дейност, създаваща света на изкуствените предмети, се разглежда като нямаща отношение към познанието, а от ценностна гледна точка се поставя не много високо – за разлика от дейността на теоретика: „теория“ в превод от гръцки означава именно „съзерцание“ на това, което действително съществува.

В основите на цивилизацията на Новото време лежи друга система от постановки, задаващи отношението на човека към природата, към самия себе си и себеподобните, която е доста специфична и не е съществувала преди това. Става дума за разбирането на природата и изобщо на всичко естествено дадено като обикновен ресурс на човешката дейност, като някакъв пластичен материал, принципно допускащ възможността за безгранична човешка намеса, преправяне и преобразуване в интерес на човека, който един вид противостои на природните процеси, като ги регулира и контролира. Снема се противопоставянето на „естествено“ и „изкуствено“: природата се оказва гигантски механизъм, чиито скрити пружини могат да бъдат показани само ако той се разглоби. Сега познанието се разбира вече не като описание на това, което е дадено в опита, а като намеса в природните процеси с цел тайната им да бъде „насила“ разкрита, и като създаване на нещо, което самата природа не може да създаде. Фактите не толкова се описват с помощта на експеримента, колкото се препарират и конструират в него. Познанието се разбира в рамките на проективно-конструктивното отношение към света.

Научната теория като висша форма на познавателно отношение към света се разбира и конструира по-различно, отколкото в Античността. Теоретичното мислене се осъществява под формата на особен вид дейност на теоретика със специфични обекти – теоретични обекти. Научната теория съдържа в потенция създаването на емпирични феномени в реалния експеримент, който по същество представлява вид техническа конструктивна дейност.

Във връзка с това се разпространява и мисълта, че ако знанието за същността на нещо предполага знание за неговата непосредствена причина (идея, идваща от Аристотел), то човек има най-адекватно знание само за това, което е създал чрез собствените си действия.

Но доколкото предметът, създаден от човека, се включва в редицата на природните взаимодействия, независими от човека, то и възможността за контрол над случващото се с продуктите на човешката дейност е ограничена. Значи ограничено е и знанието за тези предмети. Човек може да има адекватно знание само за състоянията на собственото си съзнание и за това, което съзнанието произвежда. Става проблематична възможността да имаме знание относно реалност външна на съзнанието – включително природни събития и процеси, битието на други хора и дори битието на собственото тяло. Оказва се проблематично дори самото съществуване на битието. Декартовото „откриване на съзнанието“ като център не само на познавателната дейност, но в известен смисъл и на самото битие определя развитието на западната философия в продължение на няколко столетия и същевременно повлиява европейската наука.

В продължение на три века отношенията на европейската наука и епистемологията са сложни. От една страна, науката не може да не изхожда от това, че борави с изучаването на съществуваща независимо от познанието реалност. Това е своеобразно „трансцендентално условие“ на възможността за научно изследване, на възможността за провеждане на експеримент, чийто резултат не е предрешен, на възможността за апробиране на предлаганите хипотези от гледна точка на предсказателната им сила. Поради това успешно развиващата се наука не може да се отнася сериозно към тезата, че познаваната реалност всъщност представлява конструкция на съзнанието, било то от усещания (феноменалисткият емпиризъм на Дж. Бъркли, Д. Хюм, Е. Мах), било то от „сетивни данни“ (Б. Ръсел, ранната аналитична философия). Всички тези идеи биха могли да изглеждат философски мъдрувания, нямащи отношение към действително случващото се в познанието изобщо и по-специално в научното познание.

Редица сериозни събития обаче, случили се в науката в края на XIX и началото на XX век, карат мнозина мислещи учени да променят отношението си към философския анализ на познанието.

На границата на XIX и XX столетие се случва революция във физиката. Нещо, което е било смятано в продължение на няколко века за убедително обосновано знание – механичната картина на света – разкрива своята несъстоятелност, а сферата на прилагане на конкретни теории, произтичащи от механичната картина на света, се оказва небезгранична. Във връзка с това остро възниква въпросът за обосноваването на система на научното знание, за намирането на някакъв устойчив фундамент, който не би бил заплашен от преразглеждане. Оказва се нужна философията на емпиризма с идеята си, че в основата на знанието стои сетивен опит, който може да бъде разбран като продукт на взаимоотношението на елементарни единици – усещания, сетивни данни. Известният физик и философ сенсуалист Е. Мах предлага свое разбиране за знанието, според което то представлява не постигане на реалност, съществуваща независимо от него, а просто описване на отношенията между усещанията, и основавайки се на тази епистемологическа концепция, той прави редица методологически препоръки. Ако познанието изобщо, и по-специално научното познание не е нищо друго освен икономично описание на опита, то колкото по-икономично е това описание, толкова по-добре. Затова във физиката трябва да се предпочитат такива теории, които не предполагат съществуване на обекти отвъд пределите на опита. Това са т. нар. феноменологични теории, към които принадлежи класическата термодинамика. А пък предположенията за реалността на молекулите, срещани в молекулярно-кинетичната теория на топлината, или още повече – на атомите – това според Мах не е нищо друго освен проява на преднаучен начин на мислене. И изобщо, според тези представи разделянето на света на явление и същност, на реално и илюзорно е отживелица, нещо подобно на първобитния анимизъм. Следва да се каже, че идеите на Мах повлияват развитието на физиката през XX век, и в частност формирането на специалната теория на относителността, което признава и авторът й А. Айнщайн.

При все че борави с човешкото съзнание, със субективната сфера, психологията не е можела да не отчита разбирането на съзнанието, характерно за класическата линия на развитие на европейската епистемология. Станала самостоятелна наука, психологията се опитвала да подражава на естествознанието. С тази цел започнала да практикува експеримента. А той предполага, че обектът на експериментирането и всичко, което става с него, съществува обективно-реално. Но в резултат на психологическия експеримент възникват образувания от съвсем специфичен род – субективни преживявания, състояния на съзнанието. Психологията ги разбирала в съответствие с нагласите на класическата новоевропейска епистемология – като непосредствено дадени, затворени в себе си и безпогрешно постигани в актовете на интроспекция. Но било невъзможно подобен род специфична субективна реалност да се съвмести с онова, което се случва в обективната реалност, включително и тялото на самия субект. При такова разбиране не съществува мост между субективния и обективния свят. Оставало или да бъдат признати тезисите на емпиристкия феноменализъм, както направил Е. Мах, който се е занимавал не само с физика, а и с психология, или да бъде предложено нещо от рода на неубедителната теория за йероглифите на Х. Хелмхолц или не по-впечатляващата теория за специфичните енергии на сетивните органи на Й. Мюлер.

Мисълта за това, че научната теория може и трябва да бъде разбирана не като знание за реалността, намираща се отвъд опита и в неговата основа, а като своеобразно описание на опита, като определен инструмент за предсказване на нови факти, става доста популярна не само в епистемологията на XX век, но и сред мнозина учени, интересуващи се от проблемите на методологията на науката. От методологическите концепции в продължение на няколко десетилетия от миналия век твърде влиятелен е не само сред физиците, но и сред психолозите, социолозите и представителите на редица други науки операционализмът. Тази концепция е разработена от физика-експериментатор П. Бриджман. Нейната основна идея се състои в това, че е възможно и нужно всички осмислени научни понятия да бъдат представени като свеждащи се до фиксация на съответните експериментални, преди всичко измервателни операции¹⁸. Концепцията на операционализма не е просто възкресяване на философския сенсуализъм. За разлика от Е. Мах или Дж. Бъркли П. Бриджман изхожда от реалното съществуване на измервателните уреди и останалата физическа апаратура, а още повече – на самите учени. Смисълът на понятията (на всички – както на всекидневните, така и на научните) представлява според Бриджман съвкупност от определени операции. Според тези представи не съществува каквато и да било реалност освен действията на изследователя. На всяка съвкупност от измервателни операции съответства собствено отделно понятие. Ето защо например в зависимост от това дали измерваме дължината на предмета с помощта на прилагане към него на друг предмет, приет за мерна единица, например линийка, или пък с помощта на фиксиране на времето на преминаване на слънчев лъч от единия край на измервания предмет до другия, ще имаме две различни понятия за дължина, тъй като процедурите на измерване са били различни. Обсъждането на операционалистката методология през 50-те години на миналото столетие обаче показва, че в действителност теоретичните понятия имат „отворен“ характер по отношение на процедурите на установяване на връзката им с опита, включително и с процедурите на опитното измерване, т. е. тяхното съдържание не се задава „отдолу“, от съвкупността от експериментални операции, а се определя „отгоре“, от приетата система от онтологични допускания относно изследваната реалност. В края на XX век операционализмът губи почти всички свои привърженици сред учените, също както и махизмът с неговата нагласа за феноменологично описание в противовес на „субстанциалното“ обяснение.

Искам да подчертая, че макар различните епистемологични концепции на емпиризма да придават голямо значение на конструиращата дейност на субекта в процеса на познанието („логическите конструкти“ на основата на сетивните данни у Б. Ръсел и логическите емпиристи, използването на измерителни операции и инструменти у операционалистите и т. н.), във всички тези случаи конструкциите се разбират като начин на разкриване, на описание на онова, което е, което е дадено в света на опита: както във вид на усещания, така и във вид на измервателни уреди и средства. С други думи, от тази гледна точка конструиращата дейност при познанието е оправдана дотолкова, доколкото служи за познание на това, което е, което съществува. При все че това, което съществува, се разбира по-различно, отколкото в опита на обикновения човек и в дейността на учения-изследовател. Наистина, философите, развиващи подобни концепции, се опитват да покажат, че изследователят в действителност работи именно в съответствие с техните теории, но сам не разбира това, което реално прави: ако ученият се вслуша в мнението на философите-методолози, то, както твърдят отстояващите тези възгледи, работата му би станала много по-ефективна (такива учени наистина се появяват и започват да конструират теории в съответствие с подобни препоръки: махистки, операционалистки и т. н.). Така емпиристкият епистемологически антиреализъм все пак не може да бъде смятан за вид епистемологически конструктивизъм.

За първи епистемологически конструктивист може да се смята Кант. Наистина, подстъпи към конструктивистка епистемология можем да намерим още при Вико, който осъществява на философско равнище проективно-конструктивната нагласа на новоевропейската цивилизация. Той смята, че природните процеси не могат да бъдат добре познавани, тъй като човек не може да ги създава (тези процеси са продукт на дейността на Бога, който разполага със съвършено знание за тях). За сметка на това всичко, което е резултат от човешка дейност, може да бъде адекватно познавано от човека.

Кант отива значително по-далеч. В действителност, опитва се да покаже той, човек може да познава адекватно не само продуктите на своята техническа дейност, но и природните процеси: доколкото това, което ние смятаме за природа, представлява продукт на дейността на субекта – наистина, дейност не материално-техническа, а идеална.

Според Кант предмет на нашето познание е не независима от субекта реалност, не неща сами по себе си, а такива предмети, които са създадени от самия субект. Можем да знаем само това, чийто предмет съществува в опита. Но опитът – това е конструкция, организация от страна на субекта на сетивния материал (усещанията) с помощта на априорни форми на сетивно съзерцание и априорни категории на разсъдъка. Това, което ние наричаме обект на опита, не е нищо друго освен въплъщение на определено правило за свързване на различните сетивни впечатления. Наистина, тази конструкция се създава, както смята Кант, не от емпиричния индивид, а от Трансценденталния Субект, и се осъществява „зад гърба“ на емпиричния индивид без да се осъзнава от него.

И двата типа опит: както външният опит, отнасян от индивидуалния субект към външния свят, така и вътрешният опит, характеризиращ индивидуалните преживявания, се оказват субективна конструкция. В последна сметка всичко, което смятаме за съществуващо независимо от нас, е продукт на дейността на трансценденталния субект.

Трябва да отбележим обаче, че от гледна точка на Кант конструктивизмът има своите граници. Първо, трябва да се различават позицията на философа-трансценденталист и позицията на емпиричното съзнание (към последното се отнасят както всекидневното съзнание, така и съзнанието на учения). Ако за философа светът е „трансцендентално идеален“, т. е. конструиран, построен от трансценденталния субект, то за емпиричното съзнание светът изглежда емпирически реален, независим от съзнанието. Той може и трябва да бъде изследван, да се открива неизвестното в него. Второ, според Кант конструктивната дейност на трансценденталния субект предполага даденост на различни усещания като материал за дейността (защото нещо може да бъде конструирано само от нещо), а също така предполага трансцендентната реалност на нещото само по себе си, която именно предизвиква усещанията.

Трябва да кажем, че в следкантовският немски идеализъм, преди всичко във философията на Фихте и Хегел, конструктивисткото разбиране отива още по-далеч. Снема се противопоставянето на дейността и нещото само по себе си, снема се тезата за съществуването на независима от дейността сфера на сетивната даденост, целият свят на опита и цялата реалност се схващат като продукт на дейността на Абсолютния Субект. По този начин Фихте и Хегел се опитват да покажат, че „даденото“ може да бъде разтворено без остатък в „направеното“. И доколкото по отношение на индивидуалния субект (дори ако той се разбира като Трансцендентален) това не се получава добре, то бива предложен един Абсолютен субект, чиято дейност създава всичко онова, което смятаме за реално съществуващо.

Неокантианците на границата на XIX и XX век продължават тази линия. „Даденото“ се свежда до „зададеното“ и се разтваря в дейността на надиндивидуалния човешки разум.

Все пак трябва да отбележим, че повечето епистемологически концепции и през XIX, и в продължение на почти целия XX век не са конструктивистки в същинския смисъл на тази дума. Ситуацията се променя през втората половина на XX век. И това е свързано не толкова с вътрешното развитие на епистемологията, колкото с философските проблеми, породени от науката, и преди всичко от науките за човека.

Една от първите влиятелни конструктивистки концепции в епистемологията на XX век е конструктивизмът в обосноваването на математиката, чиято програма е формулирана през 20-те години на миналия век. Според математическия конструктивизъм съществуват само онези математически обекти, които могат да бъдат построени. Важно е да се каже, че става дума не само за философско тълкуване на познавателната дейност, а за определени начини на работа в математиката: конструктивистите приемат не всички методи на математическо доказателство и не всички математически теореми.

Съществено влияние върху развитието на конструктивистката нагласа в епистемологията изобщо и в такъв неин раздел като философията на науката оказва теорията на Т. Кун за съществуването на научни парадигми и за тяхната смяна вследствие на научни революции – теория, разработена на базата на изучаването на материала на историята на физиката през последните няколко столетия¹⁹. Кун смята, че убедително е доказал следното: случващата се в историята на науката радикална смяна на парадигми, представи за света, общи онтологически предпоставки, и още повече отделни теории, свидетелства за това, че теоретичното знание не може да се разглежда като постигане на реалността. Но ако Кун се бе ограничил със защитата само на тази теза, то неговата позиция не би се отличавала принципно от епистемологическия инструментализъм. В действителност той твърди нещо повече: не само теориите, но и фактите, данните от наблюденията не са нещо инвариантно, те се менят в зависимост от това в рамките на каква парадигма и каква теория са получени. Те са „теоретично натоварени“. Сменящите се една друга парадигми са „несъизмерими“. Затова получените в техните рамки факти не могат да се съпоставят. В познанието няма нищо „дадено“, както смятат феноменалистите, емпиристите, инструменталистите и операционалистите. Всичко в него е конструирано. Идеите на Кун повлияват развитието на социалната епистемология; някои нейни течения (т. нар. „Единбургска школа“) достигат до извода, че всичко в познанието, и по-специално в научното познание, трябва да се разбира като резултат от социални конструкции, взаимоотношения между различните групи изследователи, тяхната борба за влияние, власт и материални ресурси²⁰.

Развитието на съвременния епистемологически конструктивизъм се повлиява сериозно от критиката на американския философ У. Селърс на т. нар. „мит за дадеността“²¹. Има се предвид тезата на Селърс, че в процеса на познанието не съществуват никакви данни, включително сетивни. Това, което се приема за дадено, всъщност представлява продукт на конструирането на познаваемия свят – предметна онтология – посредством различни езикови средства. Критиката на „мита за дадеността“ понякога се отъждествява с общоприетата днес в епистемологията и философията на науката критика на фундаменталистките концепции, изхождащи от това, че съществува някаква неизменна основа, която е крайна точка на обосноваване за всички познавателни конструкции (по-късно ще покажа, че няма основания за подобно отъждествяване).

До подобни изводи води и развитието на постструктурализма и постмодернизма, които, тръгвайки от анализ на семиотичната проблематика, формулират тезата, че е безсмислено да се говори за съществуването на нещо, към което знаците се отнасят, т. е. за съществуването на референти, денотати, че езикът в известен смисъл е затворен сам в себе си и че разговорите за реалността са отживелица от старата философия, от която е време да се избавим („не съществува нищо освен текста“, казва Ж. Дерида)²².

През последните 20 години, преди всичко в Германия и Австрия, се разпространява движението на т. нар. радикален епистемологически конструктивизъм. Основателите и участници в това движение са специалисти в областта на биологията, неврокибернетиката, психологията, теорията на системите (Е. фон Глазарсфелд, Х. фон Фьорстер, У. Матурана, Ф. Варела, Г. Рот и др.)²³. Ето един от примерите за осъществяване на идеите на радикалния епистемологически конструктивизъм. Немско-американският специалист в областта на неврокибернетиката Х. фон Фьорстер се опитва да разбере процеса на познанието (използвайки идеите на Матурана и Варела) на базата на концепцията за „кибернетика от второ равнище“. Последната от негова гледна точка се различава от старата кибернетика („суха теория на управлението“) по това, че не се позовава на някакъв предполагаем свят „отвъд“ действащия агент, а изхожда от принципа на кръгообразност: човек се учи да гледа на себе си като на част от този свят, който той наблюдава и който е конструиран от него самия²⁴. Това, което ние наричаме обективност, реалност, не е нищо повече от наша конструкция и тя не се отличава принципно от илюзията. Х. фон Фьорстер, а също така и Е. Фон Глазарсфелд дори допускат да бъдат наричани епистемологически солипсисти.

И накрая – социалният конструкционизъм, популярен сред психолозите и социолозите²⁵. От гледна точка на социалните конструкционисти при изследването на психиката, съзнанието, човешката личност се сблъскваме не с реални предмети, а само с двояки конструкции. Първо, това са продукти от социални взаимодействия, от различен вид комуникации, имащи културно-исторически характер. За различните култури и различните времена тези конструкции ще бъдат различни: затова и личността, и „Азът“, и субективният свят ще изглеждат по различен начин, а може би изобщо ще бъдат неуместни. Второ, самият изследовател заедно с този, когото той изследва, конструира изучавания предмет, който не съществува извън този процес. Това, което се приема за познание, в действителност не е такова. Затова в този случай е невъзможно построяването на теории (тъй като не съществуват предмети, към които те да могат да се отнасят) и провеждането на експерименти, предполагащи съществуването на онези процеси, които се изследват експериментално. От тази гледна точка психологът и социологът са всъщност не изследователи, а участници в създаването на определени социални отношения, на една ефимерна социална реалност, за която може да се говори само условно, тъй като тя съществува само в рамките на конструктивната дейност.

В защита на реализма

Между другото, развитието на съвременната наука като цяло и по-специално интензивно прогресиращото в продължение на последните 30 години изследване на когнитивните процеси предоставят все повече аргументи в полза на реалистическата интерпретация на познанието и знанието. Тази интерпретация не само обяснява по-добре фактите на познавателната дейност, но и дава обосноваване на конкретни изследователски програми в науките за природата и обществото, невъзможни в рамките на антиреалистическата епистемология. Епистемологическият реализъм се оказва най-адекватен на онзи етап от развитието на науката и на новите взаимоотношения на човешката цивилизация, природата и космоса, който е характерен за началото на XXI столетие. Особено плодотворен е според мен конструктивният реализъм, който в определен смисъл снема противостоенето на конструктивизма и реализма. Но първоначално ще формулирам накратко някои съвременни аргументи в полза на общото реалистично разбиране на познанието.

1. Според емпирично ориентираните философи осмислено може да се говори само за онова, което е дадено в сетивния опит, или за онова, което може да се провери (верифицира) в опита. Съжденията, за които няма метод на проверка, са безсмислени и затова не могат да бъдат нито истинни, нито неистинни. От тази гледна точка реалността не може да съществува извън актуалния и възможния опит. Както обикновеният живот, така и научната практика обаче изхождат от това, че подобни съждения далеч не са безсмислени и могат да съответстват или да не съответстват на реалността. Например в хода на разследването на убийството на президента на САЩ Дж. Кенеди през 1963 год. мнозина стигат до предположението, че той е убит от Ли Харви Осуалд. Понастоящем няма надеждни начини това предположение да бъде доказано. Да допуснем също така, че такива начини по принцип не е възможно да бъдат открити (всички улики са унищожени). Означава ли това, че въпросното предположение не е нито истинно, нито неистинно, и че е невъзможно да говорим за негово съответствие или несъответствие на реалността? Очевидно, нещата не стоят така. Ние използваме твърдения от този род и тогава, когато изучаваме какво се е случило в миналото, и тогава, когато предполагаме, че не бихме могли да получим информация за реални събития в някои части на Вселената по определени физически причини: съществуване на „черни дупки“ и пр. В съвременната наука сериозно се обсъждат хипотези за съществуване на светове, само в някои от които се намират наблюдатели (не непременно хора). Такава е например космогоничната теория на Линде за съществуването на няколко Вселени и предложената от Еверет интерпретация, според която в процеса на квантово-механичното измерване възникват няколко паралелни светове, само в един от които има изследовател. Реалността не само се познава по различен начин от различни същества и от едно и също същество в различно време. Съществуват такива сфери на реалността, които в дадено време не са познавани от никого, а е възможно и да не бъдат познавани никога и от никого.

2. Развитието на съвременните когнитивни науки (понякога те биват обединявани в една когнитивна наука, понякога биват разглеждани поотделно) се опира на това, че познанието може и следва да бъде разбирано като съвкупност от процеси на преработване от мозъка или от някакво друго устройство – естествено или изкуствено – на информация, постъпваща от външния свят. Ето защо за да се разбере как е възможно познанието, трябва да бъде изследван самият свят, изпращащ информация на познаващото същество, да бъдат изучавани начините на взаимодействие на познаващото – било то насекомо, прилеп, шимпанзе или човек – със света и начините на преработване на информацията. В процеса на развитие на когнитивните науки през последните 30 години не само е събран огромен емпиричен материал. Сериозно се променят и общите представи за когнитивните процеси: и по-специално – идеите за съществуването на „езици на мозъка“, ментални репрезентации и алгоритмични начини на преработване на когнитивната информация са заменени от идеите на т. нар. конекционизъм, а по-късно – от концепцията за динамични когнитивни системи²⁶. Но във всички случаи тези изследвания се опират на епистемологическия реализъм и изследват процесите на познанието като включени в света. Ако за някои представители на аналитичната философия езикът е начин на конструиране на реалността, а постструктуралистите твърдят, че няма нищо освен текста, то съвременните специалисти в областта на когнитивната лингвистика, например такъв световно известен лингвист като Н. Чомски, и в областта на философията на езика (Р. Миликан²⁷ и др.) изхождат от това, че езикът може да бъде разбран само в контекста на еволюцията и в качеството на начин на взаимодействие със заобикалящия ни свят. Проблеми, обсъждани в продължение на десетилетия и засягащи взаимоотношенията на смисъл, значение, референт, синонимия и др., намират решение в рамките на натурализирана версия на философията на езика. В рамките на еволюционната епистемология познанието на различни равнища, включително и при животните, се изучава като форма на приспособяване към средата в процеса на биологична еволюция и същевременно като важен фактор на еволюционните процеси.

3. От гледна точка на традиционния инструментализъм приетите в рамките на научната теория твърдения за съществуването на принципно ненаблюдаеми обекти (атоми, електрони, кварки и т. н.) не са нищо повече от замаскиран начин на описване на наблюдаваните факти или неявен набор от препоръки за извършването на определени лабораторни действия: операции по измерване и т. н. Освен това приемането на твърдението за съществуването на едни или други ненаблюдаеми обекти е от тази гледна точка до голяма степен конвенционално, тъй като фактите на опита могат да бъдат описвани по различен начин, а лабораторните операции също могат да бъдат едни или други. Същевременно в реалната научна практика нещата стоят другояче.

Не всичко, което не може да бъде наблюдавано, не съществува. Първо, самата разлика между наблюдаемо и ненаблюдаемо е исторически подвижна. Наблюдаването на вирусите и гените става възможно само с помощта на специално конструирана апаратура. И това се обуславя от факта, че сензорната система на човека, приемаща информацията от външния свят, има редица ограничения както по отношение на устройството на тази система, така и по отношение на размерите на човешкото тяло. Това не означава, че по времето, когато не е имало специална апаратура за наблюдаване на вирусите и гените, хипотезите за тяхното съществуване са били лишени от смисъл. Напротив, именно с помощта на тези хипотези и на редица други теоретически допускания става възможно конструирането на самата тази апаратура и тълкуването на резултатите от получените с нейна помощ наблюдения. Второ, когато става дума за такива теоретични обекти, които принципно не могат да бъдат дадени в опита дори с помощта на специално оборудване, т. е. когато се говори по-специално за атоми, електрони и т. н., няма основания да се отрича принципната възможност за тяхното съществуване. Ние можем да наблюдаваме вирусите и гените, защото информацията за тях, макар и получена с помощта само на специални уреди, е нагледна, т. е. съответства на особеностите на нашата сензорна система. В случая с атомите, електроните и елементарните частици няма такова съответствие. Но тяхното съществуване може да бъде също толкова обективно реално, както и съществуването на дърветата, масите, столовете и гените. Ако размерите на човешкото тяло бяха съпоставими с размерите на гените и вирусите, то бихме могли да ги виждаме непосредствено без помощта на специални уреди. А ако размерите и устройството на нервната ни система бяха коренно различни, то бихме могли да наблюдаваме и атомите. Разбира се, подобно предположение изглежда фантастично, но то не може да бъде наречено безсмислено²⁸.

Не процедурите по наблюдението и операциите по измерването определят съдържанието на теоретичните понятия. Обратно, постулирането на съществуването на ненаблюдаеми обекти с определен набор от присъщи им свойства характеризира възможностите и смисъла на това, което е дадено в наблюдението. Един и същ реален обект – както наблюдаем, така и ненаблюдаем – се проявява по различен начин в опита и допуска различни начини на измерване. Аз мога едновременно да виждам и слушам друг човек, да усещам ръкостискането му, осъзнавайки, че всички тези възприятия от различна модалност се отнасят до един и същ човек: в психологията това явление се нарича интермодалност на възприятието. Възможно е дължината на обекта да бъде измервана по различен начин, но различните начини на измерване ще се отнасят към едно и също понятие за присъща му дължина. Именно наличието на определена онтологическа рамка – тя може да бъде естествено и стихийно приета, ако става дума за обичаен опит, или специално конструирана, ако става въпрос за научно познание – т. е. приемането на съществуването на определен тип обекти с техните свойства и отношения дава възможност за критично отношение към съществуващия опит и за търсене на нов тип опит, в който да е възможно емпиричното наблюдение на други свойства на същия обект. Така реалистичната епистемологическа нагласа ни насочва към излизане отвъд пределите на дадеността, към формиране на нови експериментални ситуации и на нови лабораторни процедури. А антиреалистичната нагласа на феноменализма и инструментализма, обратно, се отнася некритично към онова, което е дадено понастоящем в опита, без да допуска възможността за промяна на тази даденост и излизане отвъд нейните предели.

Редица философи на науката смятат за идеални всички теоретично изводими обекти, понякога ги наричат също така абстрактни, а това е вече съвсем неточно, тъй като в логиката към абстрактните, за разлика от конкретните, се отнасят само такива обекти, които не взаимодействат в пространството и времето, а именно свойствата, съжденията, отношенията. Впрочем, в реалната научна практика се прави разлика между реалните и идеалните обекти. Макар атомите, електроните, елементарните частици, кварките и др. да са принципно ненаблюдаеми и да се извеждат с помощта на специални теоретични конструкции, съвременната наука изхожда от това, че те реално съществуват. Те си взаимодействат в пространството и времето и това взаимодействие определя събитията, случващи се не само в микросвета, а и в нашия всекидневен опит, при все че на микроравнище особеностите на пространството, времето и причинността се различават от онова, с което боравим в нашия макроопит и което е предмет на класическата физика. Що се отнася до идеалните обекти (материалната точка в класическата механика, идеалното твърдо тяло, идеалния газ и т. н.), то те не бива да се смятат за реални, тъй като са лишени от редица важни свойства на реалните обекти. Например материалната точка няма размери, но се разглежда като имаща маса. С оглед на законите на механиката не е възможно да съществува тяло, което няма размери и има маса. Смисълът на идеалните обекти, конструирани с помощта на специални процедури на идеализация, е да се създадат средства за формулирането на определени зависимости „в чист вид“ и заради по-удобно изчисление. Тяхното съществуване не е реално, а е фиктивно, това са квази-обекти, „като че ли“ обекти²⁹. Квази-съществуването на идеалните обекти е възможно само съотносително с реалното съществуване на други обекти, както наблюдаеми, така и ненаблюдаеми: материалната точка съотносително с реалното тяло, идеалният газ за разлика от реалния газ, идеалният атом за разлика от реалния атом и т. н.

Ако приемем, че всички обекти, изводими на теоретично равнище, са идеални, т. е. имат един и същ тип съществуване, и че в този смисъл няма принципна разлика между атома и материалната точка, то тогава са възможни две различни разбирания на смисъла на научната теория. Теорията се разглежда или като особен начин на описание на онова, което е налице в света на опита (феноменализъм, инструментализъм, операционализъм), или като начин на формиране на самия опит, като продукт на мисленето, боравещо със самото себе си и независимо както от опита, така и от реалността, съществуваща независимо от мисленето. Последната позиция е конструктивистка. Тя е разработена по-специално от Хегел, а във философията на науката на XX век – от немските неокантианци. От гледна точка на подобни позиции отрицанието на „дадеността“ като определяща съдържанието на познанието е тъждествено на отхвърляне на епистемологическия реализъм. Битието и мисленето се разглеждат като тъждествени, тъй като мисленето конституира онова, което смятаме за битие. Философският рационализъм е последователен епистемологически конструктивизъм – за разлика от емпиризма, понеже последният все пак допуска съществуването на нещо „дадено“: сетивни данни, операции, уреди и т. н.³⁰ Подобна интерпретация на научната теория не съответства на реалната практика на научното познание и не може да обясни различния начин, по който теоретикът борави с реалните и с идеалните теоретични обекти. Въпросът е в това, че формирането на теоретични модели, в които фигурират реални обекти, определя посоката на развитие на теорията, задава евристиката на търсенето на нови връзки между теоретичните обекти и емпирията, и подсказва пътища към създаване на нови експериментални постановки. Работата с идеални обекти позволява да бъдат формулирани идеализирани теоретични твърдения и опростява изчисленията.

Ето и още един аргумент в полза на епистемологическия реализъм. В експеримента се създава изкуствена ситуация, която не може да възникне сама по себе си в изучаваната предметна област. Но целта на експеримента е в това да покаже наяве тези зависимости, които действително съществуват. Ако експериментаторът се занимаваше единствено със собствените си действия, то би било безсмислено да се ангажираме с разграничаването на тези резултати, които изразяват процесите, протичащи в изучаваната предметна област, от онези, които възникват вследствие на изкуствената намеса на експериментатора – т. нар. артефакти. Между прочем, проблемът за артефактите не е измислен, той е особено важен за съвременните науки за човека: психологията, социологията.

Един от главните обекти на критика от страна на аналитичната философия в продължение на много десетилетия през XX век е бил т. нар. есенциализъм, т. е. концепцията, според която в изучаваната реалност съществуват дълбинни необходими зависимости. Тази критика е била до такава степен настойчива и продължителна, че за мнозина антиесенциализмът изглеждал като някаква подразбираща се предпоставка за съвременната епистемология и философия на науката. Но, както става ясно в днешно време, научната теория се конструира като разгръщане на определен изходен модел, формулиращ определени необходими зависимости. С други думи, епистемологическият есенциализъм трябва да бъде реабилитиран³¹. За емпиризма необходимостта, която се фиксира в познанието, може да бъде само логическа (аналитична), а теорията се смята единствено за начин на показване на зависимостите на емпиричния опит, които не са необходими. За трансцендентализма необходимостта, която се открива в познаваемите обекти, не е присъща на тези обекти сами по себе си, а изразява особеностите на процеса на мислене, който наслагва свои структури – във вид на синтетични съждения a priori – върху материала на сетивността. В действителност познанието разкрива необходимите връзки, присъщи на самата познавана реалност: това не е логическа, нито концептуална, а физическа необходимост.

Съществуват редица епистемологически и методологически проблеми, които са особено значими за научното познание и които понастоящем привличат вниманието на философите: разликата между реални и номинални определения, отношението между естествената и изкуствената класификация и др., които имат смисъл единствено при условие, че се възприема реалистично-епистемологическата нагласа.

Във връзка с това ще кажа няколко думи относно проблема за класификацията. Понякога се твърди, че всяка класификация е условна, че се подчинява единствено на съображения за удобство и представлява не начин за постигане на нещо реално, а средство за конструиране на факти. Всъщност нещата не стоят точно така. Вярно е, че открояването на обектите, различаването им един от друг, е възможно и на базата на такива признаци, които за тях са не съществени, а случайни. Например ако група хора извършва някакво съвместно действие, то за да не се загубят в тълпата, членовете на групата носят бели ленти. В този случай хората в тълпата могат да бъдат класифицирани на имащи и нямащи такива ленти. Наличието на ленти няма никакво отношение нито към характера на носещите ги хора, нито към изпълняваната от тях задача. Но дори и в този случай, за да бъде построен класът на хората с бели ленти, е необходимо тези ленти да съществуват в действителност. Нашата конструкция е възможна само в случай, че определени свойства, особености съществуват реално. Най-интересното е, че макар условните (изкуствени) класификации да се използват масово на практика, задачата на познанието изобщо, и по-специално на научното познание, е в това класификацията да се опира на знанието на естествените необходими връзки между признаците. Именно такъв е характерът на тези класификации, които обозначават нова епоха в историята на науката, тъй като те или се опират на теория, или са зародиш на нова теория: Дарвиновата класификация на видовете, изхождаща от теорията на еволюцията, Менделеевата класификация на химичните елементи, определила по-нататъшното развитие на теоретичната химия и физика. Мисля, че подобен характер имат и дискусиите за класификациите в съвременната икономическа география.

4. Искам да обърна внимание на две популярни в наши дни епистемологични теории, които предполагат реалистични предпоставки.

Първата от тях получава названието екстернализъм. Тя е предложена за пръв път от Х. Пътнам³². Ако изразим основната й идея пределно просто, то тя се свежда до това, че съдържанието на всички когнитивни състояния се определя не от вътрешните им отношения и не от субективното им преживяване, а от отношението към външната реалност. Тази мисъл може да бъде пояснена със следния пример, който наистина се отнася не до когнитивните, а до телесните състояния, но въпреки това може да бъде използван и за да се разбере съдържанието на съзнанието. Да предположим, че след лятно ходене на вилата съм открил по тялото си няколко червени точки. Опитвам се да разбера какво е това. Разглеждането на самите тези точки не ми помага да си отговоря на въпроса. Ако си спомня, че съм бил ухапан от комари, ще имам основания да предположа, че червените точки са следи от ухапвания от комари. Ако пък на вилата не е имало комари, а за сметка на това съм се оказал в ситуация да се промъквам през бодливи храсти, то най-вероятно тези точки са следи от убождания. Аналогично стоят нещата със съдържанието на субективните когнитивни състояния.

Втората теория – релайабълизмът, произлиза от думата reliable, която означава „надежден“³³. Тази теория е предложена за разрешаването на т. нар. „парадокс на Гетиер“³⁴. В историята на епистемологията от времето на Платон знанието се разглежда като мнение, което е истинно и обосновано. Американският философ Гетиер привежда примери за случаи, в които едно или друго изказване изглежда добре обосновано, но въпреки това е неистинно, т. е. не може да се смята за знание. Релайабълизмът изхожда от това, че субективно убедителната обоснованост на знанието и неговата надеждност не са едно и също. Надеждността се определя само от отношението на знанието към реалността. Знанието може да бъде надеждно и тогава, когато притежаващият го субект не разполага със субективни средства за неговото обосноваване. Това се отнася например за значителна част от онези знания, които ние използваме на равнището на здравия смисъл. А когато обосноваваме знанието, е трудно да постигнем пълно обосноваване. И въпреки това на практика ние използваме достатъчно надеждни средства за получаване на знание, които не са абсолютно несъмнени, но при нормални обстоятелства ни ориентират добре в обективния свят.

5. А сега – критичните съображения вече не по повод на антиреалистичната епистемологическа нагласа като цяло, а специално по адрес на епистемологическия конструктивизъм.

Разбира се, У. Селърс е прав, че в познанието и по-специално в сетивния опит няма нищо „дадено“. Но това не означава, че трябва на дадеността да бъде противопоставяна конструкция. Не следва „митът за дадеността“ да бъде заменян с „мит за конструкцията“. В реалното познание реалността не се „дава“, а се взема, извлича се. А за да извлечем нещо, трябва да има средство за извличане. Това средство е активната дейност на познаващия: изменението, трансформацията на заобикалящото ни при сетивния опит, използването на различни уреди, създаването на експериментални ситуации при научното познание, и накрая, конструирането на научни теории, които бихме могли да уподобим на мрежи, хвърляни в океана на реалността, а създаването на теорията да уподобим на плетене на мрежа (образ на А. Едингтън). За да разкрие, да открие нещо реално съществуващо, изследователят трябва да знае неговите характеристики, да знае къде и как да го търси. Тези характеристики се формулират („конструират се“) с помощта на теорията. Но теорията не конструира самия реален обект. С помощта на теорията е възможно той или да бъде открит (ако в теорията са схванати реално съществуващи зависимости), или да не бъде открит (ако теорията не съответства на това, което е в действителност). Като примери за успешни открития обикновено се привеждат откриването на Нептун на основата на пресмятанията на Льоверие и откриването на позитрона, направено на базата теоретичните изчисления на Дирак. Това наистина са добри илюстрации на мисълта, че реалните обекти, с които борави науката, дори на висшите степени на абстракция, не се конструират, а се откриват. Този процес може да бъде сравнен с географско откритие. Щом последното става не случайно, не напосоки, а планомерно и промислено, то предварително е налице представа за това къде може да бъде търсена неизвестната земя, архипелаг, остров, какви са техните примерни характеристики. След това може да се предприеме пътешествие и да се открие или да не се открие търсеното (последното се случва например със земята на Санников, която е описвана многократно, но така и не е открита).

Предложената от Т. Кун идея за „несъизмеримост“ на различните парадигми е също нов мит. В действителност не съществува никаква несъразмерност. Това е добре показано по-конкретно в разработената от И. Лакатош методология на изследователските програми. В реалната история на науката, както показва И. Лакатош, различните програми непрекъснато се сравняват, съпоставят се от гледна точка на възможностите за разширяване на опита, т. е. на предсказването на нови, неочаквани факти. Разбира се, фактите са „теоретично натоварени“. Но тази „натовареност“ се осъществява в рамките на теории на наблюдението, общи за различните програми. Степента на взаимовръзка на различните понятия, включени в теорията, в изследователската програма, в парадигмата, е различна. Да се приеме принципно нова теоретична концепция съвсем не означава да се промени радикално смисълът на всички теоретични понятия, както твърди Т. Кун. И накрая, различните теории, програми, парадигми споделят тълкуването на опита на равнището на здравия смисъл.

„Теоретичната натовареност“ на фактите означава не че са конструирани, а само че приетата концептуална мрежа определя какви именно характеристики на действителността се избират, се смятат за важни. А за да бъде възможен такъв избор, тези характеристики трябва действително да съществуват. Например изследователи откриват в Африка народност, в чийто език има само две думи за обозначаване на цветовете на спектъра (за разлика от седемте в нашия език): всички цветове се делят на два класа – топли (към тях спадат различаваните от нас, но неразличавани от представителите на въпросната народност червен, оранжев, жълт) и студени (зелен, небесносин, син, лилав). Оттук изследователите правят извод, че носителите на дадения език различават само два цвята. Проведените експерименти с представителите на изследваната народност като че ли потвърждават мнението за тяхното цветово възприятие. Тези факти са изтълкувани като потвърждаване на популярната в свое време хипотеза за „езиковата относителност“ на Сепир-Уорф, според която средствата на езика – граматиката и лексиката – конструират реалността, в която живеят неговите носители. В действителност не става дума, разбира се, за каквато и да било конструкция на цветове. Става дума за онова, което се откроява и което се допуска във възприятието. Ако човек би възприемал цялата постъпваща в неговата сензорна система информация, той не би възприемал нищо и не би могъл да се ориентира в света. В процеса на възприемането се извършва подбор на постъпващата информация с помощта на съответна система от филтри, които известният специалист по проблема за възприятието Р. Грегъри нарича „перцептивни хипотези“. Езикът добавя още една такава система. Но за да се открои нещо, това нещо трябва действително да съществува. Делението на цветовете на студени и топли е реалност. Затова не е възможно да се каже, че представителите на африканското племе, за което става дума, са измислили, изфантазирали, съчинили възприеманите от тях цветове. Друг е въпросът, че те съзнателно не възприемат онези цветове от спектъра, които са привични за нас (при все това те имат съответна на тези цветове сензорна информация и при определени условия биха могли съзнателно да възприемат червен, жълт и др. цветове). Та нали и ние възприемаме далеч не всички възможни цветове. В езика на една от чукотските народности има 22 думи за обозначаване на бял цвят и представителите на тази народност възприемат тези 22 разновидности на бялото. Но тези 22 разновидности действително съществуват. Фактът, че ние не ги възприемаме, е особеност на нашия език и култура. Но ако би било жизнено необходимо, ние бихме започнали да възприемаме и тези оттенъци на бялото.

А ето до какви парадокси води конструктивистката нагласа в епистемологията.

Радикалният епистемологически конструктивизъм утвърждава тезата, че действителността е само конструкция, съществуваща вътре в аутопоетическа система в отговор на някакъв външен импулс. Анализът на подобен род системи следва да обосновава конструктивистката теза, че всъщност няма каквато и да било действитеност, реалност, тъй като онова, което приемаме за такава, е единствено продукт на действието на аутопоезиса. От друга страна, разговор за аутопоетичните системи е възможен само при условие, че тези системи се разбират като реално съществуващи в реална среда и във взаимодействие с последната. Получава се, че „светът е в мозъка, а мозъкът – в света“. Още повече, че е невъзможно да разберем вътрешните трансформации в такъв род системи без да отчитаме необходимостта от получаване на информация от външния свят. Следва да се каже, че Кантовият конструктивизъм (на който обичат да се позовават привържениците на въпросната гледна точка) е доста по-последователен. Защото Кант по принцип не смесва емпиричната нагласа на всекидневния живот и научното познание с трансценденталистката нагласа и смята за невъзможно трансценденталният въпрос за възможността на познанието да бъде изследван от естественонаучни позиции. А именно това се опитват да правят изследователите, споделящи гледната точка на радикалния епистемологически конструктивизъм.

Що се отнася до социалния конструкционизъм, той също не може да сведе всички реални процеси до конструкцията. Тъй като е принуден да изхожда от това, че реално съществуват социални процеси, конструиращи познанието, знанието, света на субективността. Реално съществуват хора, които влизат в действено-комуникативно отношение помежду си. Съществуват създадени от хората предмети, в които са обективирани социални и културни смисли. Но тогава е неясно защо трябва да отричаме реалното съществуване на природните процеси. С какво те са по-лоши от социалните? Освен това ако смятаме, че всички модели на реалността са само продукт на социални отношения и не са знания в истинския смисъл на думата, то тогава и самата концепция на социалния конструктивизъм трябва да се смята за продукт на социалните взаимоотношения, резултат на преговори и сделки между различни групи изследователи, а не опит нещо да бъде разбрано, познато.

Отбелязвал съм, че емпиристкият антиреализъм, за разлика от епистемологическия реализъм, затваря изследователя в наличния опит и не способства за неговото радикално разширяване. Но антиреалистите-емпирици все пак изхождат от това, че познанието е свързано с постигане на нещо съществуващо, макар и само под формата на сетивни данни, лабораторни ситуации, средства за измерване и т. н. Що се отнася до епистемологическите конструктивисти, то, ако са последователни, те не могат да обяснят защо е нужен преходът от една конструкция към друга – нали от тяхна гледна точка не съществува изобщо нищо извън конструкцията. Освен ако не смятаме изграждането на нови конструкции за своеобразна игра, носеща чисто естетически смисъл – до подобна мисъл стига навремето П. Файерабенд.

Конструктивният реализъм

Концепцията на конструктивния реализъм ми изглежда най-перспективна и съвременна. Това не е просто разновидност на епистемологическия реализъм. Това е цяла програма от изследвания на познанието, подкрепени с експерименти – програма, която сериозно повлиява когнитивната наука като цяло и определя третия, съвременен етап в нейното развитие. Тази позиция снема до известна степен старото противостоене на реализма и конструктивизма.

Ще се опитам да откроя няколко момента на конструктивния реализъм като епистемологическа позиция.

1. Формирането на тази позиция в епистемологията и науката за човека е сериозно повлияно от дейността по изследване на възприятието, извършена през 70-те и 80-те години на миналия век от известния американски психолог Дж. Гибсън³⁵.

Концепцията на Дж. Гибсън не е просто поредната психологическа теория на възприятието (през последните триста години има огромен брой подобни теории). Може с пълно основание да се твърди, че това е революция в посочената област.

Всички изследователи на възприятието го смятат за резултат от свързването на някакви елементарни единици на сетивността: усещания, сетивни данни. За емпириците-сенсуалисти това се случва като че стихийно, без активността на субекта (опитът сам създава асоциации на усещанията). За интелектуалистите субектът играе активна роля във възприятието, в известен смисъл той го строи, конструира го, обработвайки сензорната информация с помощта на определени правила, стандарти, еталони. Един от родоначалниците на последния подход е Х. Хелмхолц, който уподобява възприятието на „безсъзнателно умозаключение“. А през 60-те години на XX век, когато когнитивната психология започва да се развива интензивно и започва първият етап на когнитивната наука като цяло, идеята за това, че конструирането на възприятието предполага мозъчна дейност, основаваща се на ментални репрезентации, и че възприятието по същество представлява разновидност на мисленето, става почти общоприета, както се казва, „до втръсване“.

Емпиристкият сенсуализъм и интелектуализмът в разбирането на възприятието са две противоположни взаимно изключващи се позиции. Същевременно те споделят една обща предпоставка, която изглежда дотолкова очевидна, че не се оспорва от никого. Тази предпоставка съдържа два пункта. Пункт първи. Предполага се, че в процеса на възприятие субектът се занимава с данните на съзнанието и остава затворен в рамките на съзнанието (макар в единия случай субектът да се разбира като повече или по-малко пасивен регистратор на дадеността, а в другия – като активен конструктор; съзнанието, от своя страна, може да се разбира като отделна реалност или да се свежда до дейността на мозъка). Външният свят е своеобразен пусков механизъм. Той въздейства причинно върху сетивните органи, оставяйки определени „следи“, а впоследствие излиза от играта. Съзнанието (а значи, както е ясно понастоящем, определени процеси в мозъка) се занимава само с тези „следи“. Но ако нещата стоят така – а по друг начин е невъзможно, както смятат в продължение на няколко столетия психолозите и мнозина философи – то не е ясно как възприемащият субект може да се занимава с реалността: на него му е даден непосредствено не външният свят, а неговите собствени субективни състояния, а те може и да не приличат на онова, което съществува извън съзнанието. Ето и вторият пункт на предпоставката, който също така неявно се е приемал от всички изследователи на възприятието. Споменатите „следи“ са идеални образувания, от които или вследствие на обработката на които възниква друго идеално образувание, своеобразен „идеален предмет“, наричан възприятие. Този „идеален предмет“ (в англоезичната философска литература на XX век той се нарича „перцепт“) впоследствие по някакъв неясен начин се съпоставя с реалността, „проектира се“ върху нея.

Дж. Гибсън се отказва и от двата съставни елемента на неявната предпоставка в изследването на възприятието. Отправният пункт на неговата теория гласи, че възприятието не е обработка на „следите“ от въздействието на външния свят върху сензорната система, а е взаимодействие между възприемащия и външния свят. То може да съществува само в рамките на подобно взаимодействие. Възприятието не е „идеален предмет“, съществуващ във „вътрешния свят“ на съзнанието, не е „вещ“, а процес. Това е процесът на извличане на информация от външния свят. Възприятието не се конструира, но не се и дава. То се извлича от света чрез активните действия на възприемащия. Затова е възможно нещо да бъде възприето, а друго да не бъде. Може да се възприема по-добре и по-зле. Но действията, гарантиращи възприятието, са действия не на съзнанието и не на мозъчните механизми (макар възприятието да е невъзможно без дейността на мозъка), а реални действия на възприемащия субект с неговото обкръжение. Затова във възприятието се включват не само съзнанието и не само сензорната система плюс мозъка, а цялото тяло на възприемащия и тази част от обкръжението му, която си взаимодейства със субекта в дадения процес. Възприятието не е явление на съзнанието, а събитие от реалния свят, необходима съставна част на живота.

Извличаната информация – за разлика от сензорните сигнали, които от гледна точка на старите концепции за възприятието пораждат отделните усещания – съответства на особеностите на самия реален свят. Усещанията, които уж се предизвикват от отделни стимули и които от гледна точка на старата философия и психология лежат в основата на възприятието, не могат да дадат знание за света. В действителност тези усещания просто не съществуват. Това е мит на традиционната философия и психология. Същевременно възприятието, разбирано като активен процес на извличане на информация, предоставя на субекта тези качества на външния свят, които са съотносими с неговите потребности. Постулираните от традицията усещания не могат да се развиват, не могат да възникват нови техни видове. Същевременно извличаната във възприятието информация става все по-фина, съвършена и по-точна. Човек може да се учи да възприема цял живот.

Невъзможно е например да разберем зрителното възприятие, ако изхождаме от анализа на процесите на разпространение на светлината по начина, по който те се тълкуват във физиката и по-конкретно в квантовата механика. Тъй като при действителното зрение (а не онова, което традиционно се изучава в психологията) е налице възприемане на обекти, съотносими по размер с тялото на възприемащия и включени в неговата жизнена дейност. Гибсън различава физическия свят от околния свят – последният има своеобразна онтология, различна от онтологията на физиката, и дори свои собствени закони за разпространение на светлината (т. нар. „екологична оптика“).

Принципната идея на Дж. Гибсън се състои в това, че всяко живо същество откроява в света именно онова, което съответства на възможностите на неговото действие. При различните видове живи същества тези потребности и възможности се различават съществено.

Реалността е многообразна и многослойна и познаващото същество се сблъсква само с някои нейни характеристики. Така например човекът, който седи и работи на масата, кучето, дотичало при стопанина и легнало под масата, и хлебарката, заобикаляща крака на масата, възприемат един и същ предмет – масата. Но те го възприемат по различен начин. За кучето масата не съществува като нещо, което може да се използва за ядене или за писане на текстове, хлебарката очевидно не може да възприема масата в нейната цялост. Всички тези същества живеят в света, в който съществува и масата, но те го възприемат в съответствие със своите възможности за действие (може да се каже, в съответствие със своите онтологични схеми). Ако съществуват извънземни разумни същества, то можем да предположим, че те биха възприемали и постигали света, включително и нашето земно обкръжение, по начин различен от нас. Ако пък имаше същества с размери, съпоставими с размерите на елементарните частици, те биха могли непосредствено да възприемат тези частици, което за човека е невъзможно. Редица съвременни изследователи, опирайки се на идеите на Гибсън (в днешно време в когнитивната наука съществува цяло движение на гибсънианци и неогибсънианци), развиват разбирането за познанието като дейност в рамките на теорията на динамичните когнитивни системи. От тази гледна точка познанието не е нещо, протичащо „вътре“ в познаващото същество, а динамичен процес, в който психиката, тялото на познаващото същество и заобикалящият ни реален свят са само три аспекта на една единна дейност. Снема се идващото от Декарт рязко противопоставяне на „вътрешно“ и „външно“. Познанието с всички свои конструкции се занимава именно с реалността. Същевременно познаващото същество „изрязва“ от реалността именно това, което е съотносимо с неговата дейност. От редица изследователи съвременният етап на развитие на когнитивната наука се свързва именно с това направление³⁶.

2. Разбирането на ролята на дейността като начин на контакт със света води до редица важни методологически следствия. Ето едно от тях. Ако разбираме познанието като основано върху регистрирането на това, което е дадено в опита, то редица епистемологически, логически и методологически проблеми не биха се поддали на решаване. Към тях се отнася например проблемът за оправданието на индукцията: какви са основанията да се смята, че закономерностите, срещани досега в опита, ще присъстват в него и в бъдеще? Действително, ако се предполага, че познаващият просто пасивно фиксира сетивните данни, то няма отговор на въпроса как е възможно да се открият необходими връзки в изучаваната предметна област. Повторението на опита не дава гаранции за откриването на такива връзки, при това не става ясно колко такива повторения са необходими. Но ако се има предвид, че в действителност опитът не се дава, а се извлича в процеса на активния контакт със света – в науката става дума за експеримента, – ако се изхожда от това, че познаващият не е външен регистратор на случващото се в света, а сам е включен посредством дейността в обективните процеси, то дейностното възпроизвеждане на определен ефект представлява гаранция за открояване на необходимите връзки. Ето защо научните изследвания трябва да се ориентират не към събиране на безкраен брой факти, а към експериментално възпроизвеждане на определени зависимости (повторението на експериментите в този случай се диктува не от идеологията на емпиристкия индуктивизъм, а от необходимостта да бъдат отстранени външно привнесените фактори).

3. Редица съвременни специалисти по философия на науката³⁷ смятат, че именно възможността за експериментално манипулиране на ненаблюдаемите обекти (измерването на координатите или на импулса на елементарните частици и т. н.) потвърждава тяхното реално съществуване.

4. В науките за човека изследователят борави с такава реалност, която се произвежда и възпроизвежда от човешката дейност и не съществува извън тази дейност. Гледната точка на социалния конструкционизъм в психологията (възхождаща към Л. Виготски), според която висшите психични функции на човека, включително съзнанието и структурата на „Аза“, са обусловени културно-исторически и възникват в процеса на комуникацията и на съвместната дейност, се споделя от мнозина съвременни изследователи. Важно е обаче да се има предвид, че са възможни две разбирания на социалния конструкционизъм. Едното от тях, за което писах по-горе, е свързано с антиреалистичното и релативистко разбиране на познанието и съзнанието. Но съществува и друго разбиране на социалния конструкционизъм, при което той е напълно съвместим с позицията на конструктивния реализъм. Второто разбиране разработва например известният английски философ и психолог Р. Харе, който, от една страна, е признат за един от класиците на социалния конструкционизъм, а от друга, е реалист в епистемологията и философията на науката³⁸.

Интензивно развиващите се днес изследвания на колективната познавателна дейност като социално и културно обусловена могат да бъдат разбрани в рамките на концепцията на конструктивния реализъм. Защото подобно изследване се опира на реалното съществуване на исторически изменящи се системи на колективна дейност и комуникация, на реалното съществуване на индивидите, включени в тези системи. Индивидуалното познание се разбира в качеството на компонент на колективен познавателен процес. Другият индивид, без взаимодействието с когото моят познавателен процес е невъзможен, не е конструкция на моето съзнание (или на моя мозък, както биха казали радикалните епистемологически конструктивисти), а е в известен смисъл част от мене самия. Без него аз не бих бил самия себе си, не би съществувал моят Аз, не би било възможно и познанието в неговите специфично човешки форми.

Според позицията на конструктивния реализъм Азът във всички свои ипостаси, включително и в качеството си на познаващ, може да бъде разбран като съществуващ изключително в социалните комуникации, т. е. като продукт и същевременно условие на социално-културното конструиране. Това не означава, че субективната реалност и Азът са фиктивни. Не, те са напълно реални, но това е специфичен тип реалност.

Много важно е да имаме предвид, подчертава Р. Харе, че субективната реалност не е просто нещо непосредствено дадено и преживявано, а нещо осмислено. Именно осмислеността на преживяванията, обстоятелството, че им се придават определени значения, конституира субективността³⁹. Този факт е добре разбран от Кант. Въпросът е в това откъде се взема тази осмисленост. Р. Харе я свързва (следвайки Л. Витгенщайн) с това, че индивидът усвоява система от колективни значения – както езикови, така и практически. При това много субективни преживявания предполагат в качеството на условия за своето съществуване не само наличието на социални значения, но и специална дейност по тяхното „обговаряне“ с другите хора, в процеса на която се установява какво именно значение следва да се придаде на дадено преживяване. Именно в този комуникативен процес те „се доопределят“. Това се отнася и за познанието – както индивидуалното, така и колективното.

Но ако Азът като отнасящ се до емпиричния индивид може да бъде разбран в качеството на резултат на комуникации и на съвместна дейност, като нещо конструирано в хода на тези процеси (съвременните психолози наричат това „Аз-концепция“), то как стои въпросът за другия Аз – за този, който може да направи „Аз-концепцията“ предмет на собствената си рефлексия? Че емпиричният Аз е определена конструкция – това е добре разбрано от Кант. Наистина, за него тази конструкция се осъществява не в процеса на социални комуникации и не във взаимодействието на индивида с другите хора, а със силите на самото индивидуално съзнание. Но Кант обръща внимание също така и на още едно обстоятелство: Азът, който прави емпиричния Аз предмет на своята познавателна рефлексия (първият Аз е у Кант Трансценденталният Субект), не може да бъде продукт на конструкция, понеже сам е носител на конструктивната дейност. Трансценденталният Аз според Кант не може да бъде свой собствен познавателен обект, тъй като това би довело до парадокс. Затова той е непознаваем и се отнася към света на нещата сами по себе си. Как стои въпросът за този рефлектиращ Аз? Възможно ли е той също да бъде разбран като като продукт на конструктивна дейност?

Според Р. Харе това е възможно. Но и в този случай трябва да става дума за колективна комуникативна дейност.

Р. Харе смята, че рефлектиращият Аз – той предпочита да го нарича собствен или вътрешен Аз (за разлика от емпиричната „Аз-концепция“) – може да бъде уподобен на своеобразно теоретично понятие. Също както теоретичните понятия (от типа на понятието за поле или понятието за квант, или понятието за енергия) нямат емпирични, опитно дадени референти, собственият Аз не е даден на съзнанието на индивида в качеството на отделен обект. Той не може да бъде обект на познанието, макар че всеки акт на познанието го предполага. Също както теоретичното понятие помага за осмислянето на емпиричния опит в науката, собственият Аз осмисля света на индивидуалното съзнание, установява в него синхронно и диахронно единство. В това отношение той прилича на Трансценденталния Аз у Кант. Същевременно все пак това не е Трансценденталният Аз. Понеже той като специфична реалност се предполага от културата и е общ за всички представители на дадена култура. Но в друга култура, в други социални условия собственият Аз може изобщо да не съществува. От гледна точка на Р. Харе съществуването на собствен или вътрешен Аз е характерно за западноевропейската култура като култура на саморефлексия и култивация на „вътрешен свят“.

5. Някои наши изследователи твърдят, че терминът „конструктивен реализъм“ е оксиморон, съединение на несъединимото. Това, разбира се, не е така. Понеже в действителност всяка конструкция предполага реалност, в която тя се осъществява и която тя откроява и се опитва да трансформира. От друга страна, реалността се откроява, актуализира се за субекта само чрез неговата конструктивна дейност.

Конструираността не означава непременно нереалност на това, което е построено. Ако „Азът“, личността, идентичността са социални конструкции, от това съвсем не следва, че те са нереални. И масата, до която седя, също е построена, конструирана. Но не престава да съществува поради това. Феноменът „Аз“ възниква в определена възраст и в определени културно-исторически условия. Но вече възникнал, „Азът“ става реалност, при това такава, че далеч не всичко в нея е ясно както за самия негов носител, така и за другите. Може да се каже, че всички социални институти са продукт на човешката дейност, т. е. са в известен смисъл конструкции. Но от това не следва, че са нереални. Човекът изобщо създава такива предмети (както материални, така и идеални), които като че ли излизат от неговия контрол и започват да живеят напълно самостоятелен реален живот. Такива са и социалните институти – ето защо е възможно и необходимо да се изучават техните структури, да се създават теории за тях. Такъв е и субективният свят на човека – предмет на психологически изследвания, както теоретични, така и експериментални. Такъв е светът на идеалните продукти на човешкото творчество, развиващ се по свои специфични закони, както показва още Попър. Тези идеални продукти до такава степен се отделят от породилия ги, конструирал ги творец, че понастоящем мнозина смятат за безсмислено да се поставя въпрос за тяхното авторство.

Така реалността следва да се разбира като многослойна и имаща много равнища. Различните равнища не са сводими едно към друго, макар че между тях има отношения на зависимост. Начините на съществуване на различните равнища са различни. Затова може да се говори за съществуването на „различни светове“, всеки от които е реален и е свързан с другите. Физическият свят например е не само микросвят, но и макросвят: свят на дървета, животни, хора, маси, столове. Да се каже, че столът не съществува, че той е наша илюзия, че е налице само известна концентрация на атоми и елементарни частици в определена област на пространството и времето, би било във висша степен странно (макар някои физици да твърдят именно това). Съществуват числа, теории, идеи, при все че това е вече друг начин на съществуване⁴⁰. Съществува субективният свят, и това е също реалност, макар и по-различна от физическата реалност. Затова аз мога да рефлектирам върху собствените си преживявания, т. е. да се опитвам да ги осъзная и позная (понякога неуспешно), и изследователят-психолог може да изучава моите психични процесии и така да конструира теории, да провежда експерименти. Но субективната реалност като обект на изучаване не се конструира в процеса на изследването й. Тя се конструира в значителна степен от социалните комуникации, но това е вече друг въпрос: едно е как възниква и съществува, друго е как се изследва тя.

В рамките на епистемологичната нагласа на конструктивния реализъм се развиват и други популярни днес теории: концепцията на Н. Луман⁴¹ за обществото като комуникативна система, акторно-мрежовата теория на Бр. Латур (който до не толкова отдавна беше привърженик на социологическия конструктивизъм в неговия субективистки вариант)⁴², културно-историческата теория за дейността на финландско-американския психолог Ю. Енгещрьом⁴³, признаващ, впрочем, че концепцията му е повлияна от дейностните разработки, осъществени в нашата философия и психология в съветския период, и по-специално в трудовете на Е. Илиенков и А. Леонтиев. Действително, разработването на дейностния подход във философията, методологията, науките за човека има сериозна традиция у нас. Достатъчно е да бъдат споменати имената на Е. Илиенков, Г. Шчедровицки, В. Стьопин, И. Алексеев, С. Рубинщайн, А. Леонтиев, П. Галперин, В. Давидов и др. Днес тези разработки, които могат да бъдат тълкувани именно в духа на конструктивния реализъм, са нужни на съвременната епистемология, на когнитивната наука, на науките за човека. Развитието на тези изследвания в съвременен контекст има добри перспективи⁴⁴.

* * *

Във връзка с развитието на нанотехнологиите днес проблемът за взаимоотношенията на природните и социално-културните, естествените и изкуствените процеси, на органичното развитие и човешкото конструиране е един от най-остро стоящите – не само в теоретичен, но и в практически план, във връзка с възможните последици за човека (включително и твърде опасни) от приложението на нанотехнологиите. Въпросът е в това, че нанотехнологията започва да конструира предмети и материали, оперирайки с онези единици на реалния свят (атоми, електронни частици), които философите-емпиристи смятат за логически конструкции от сетивни данни, а конструктивистите – за прости фикции. Естествено, за епистемологическия конструктивизъм проблемът за взаимоотношението на естественото и изкуственото не съществува, тъй като за него не съществува естествено. Между другото, ентусиастите на нанотехнологиите предлагат човекът да бъде разбиран като Космиург, като конструктор на реалния Космос. Ако бъде приета, тази конструктивистка научно-техническа и социална нагласа заплашва да подкопае битийните основания на човека, на неговата дейност и познание. Това е много съвременна проблематика, която трябва да бъде обсъждана.

А ето и още един остро обсъждан проблем, който има смисъл само от гледна точка на конструктивния реализъм.

Редица учени и философи разработват проект за трансформация на човешката телесност с помощта на генното инженерство и нанотехнологиите и за конструиране на нови физически и психични характеристики на човека. Някои от тях даже мислят, че е възможно сериозно да се удължи продължителността на човешкия живот, а в перспектива човек да бъде направен безсмъртен. При това се признава, че ако такъв проект се реализира, човекът в привичния смисъл на думата ще изчезне, а на негово място ще дойде някакво супер-човешко или пост-човешко същество. Възниква движението на трансхуманистите, според които смисълът на съществуването на човечеството е в това да създаде условия за появата на пост-хората. Това е утопия, но както навремето отбелязва Н. Бердяев, „опасността на утопията е в това, че може да бъде осъществена“.

Каква може да бъде ролята на философията в тази ситуация? Съществува мнение, че философията днес следва да се превърне в своеобразна „експериментална метафизика“ и „експериментална епистемология“, която да разработва концептуалните основания за изкуственото конструиране на нови „жизнени светове“, на нови типове съзнание и познание, на нови човешки същества, включително и на онези, които биват наричани пост-хора и които не е задължително да приличат на хората, съществували досега. В съответствие с подобни възгледи главната функция на философията и на културата като цяло е творческото конструиране като самоцел, безотносително към съществуващите морални и други ценности и към начините на саморазбиране.

В действителност евентуалната реализация на идеята за безсмъртие на човека, която вдъхновява трансхуманистите, би довела до това всички основни културни ценности, предполагащи любов, мъжество, грижа (за деца, за възрастни хора, за близки), готовност за саможертва и др., да станат ненужни. Изчезването на смисъла на смъртта би довело до изчезване на смисъла на живота. Това, което би изглеждало като осъществяване на вековечна мечта – безсмъртието – би довело по същество до самоубийство на човечеството. Пост-човекът би станал такъв убиец. Ролята на философията във връзка с обсъжданите проекти се състои в това критично да оцени придобивките и загубите в случай, че те бъдат осъществени (дори и частично), в това да открои възможните заплахи за съществуването на човека и неговата култура, ако се извършват необмислени и неограничени от нищо експерименти с човешкото тяло и мозък. Философията може да играе практическа роля в критичната рефлексия над въпросната ситуация и в оценката на възможните пътища за трансформация на човека.

Но това може да се прави само ако се признае обстоятелството, че нашата дейност е вписана в реалността и се опитва да я трансформира. Не всяко трансформиране е възможно и не всичко възможно е желателно.

Днес човекът е изправен пред нови хоризонти на своята конструктивно-проективна дейност и същевременно – пред лицето на нови опасности. Обсъждането на тази нова проблематика, която има пряко отношение към бъдещето на човека, предполага, че човек не съществува вън от света, а е вписан в него и следва да се съобразява със сложността, а в редица случаи и с непредсказуемостта на процесите, в които се опитва да се намесва. Един чисто инженерен, наивно технократичен подход е и опасен, и невъзможен.

Така конструктивният реализъм е съвременната философска нагласа, съответстваща на ситуацията, създадена от развитието на науката, техниката и комуникационните процеси.

Превод: Свилен Василев

Бележки

1 Както смята античният софист Протагор, напомнящ някои съвременни философи, „всяко нещо е такова, каквото ти изглежда че е“. Платон противостои на Протагор.

2 Както е известно, още Аристотел казва, че няма наука по-увлекателна и по-малко полезна от философията.

3 Goodman N. Fact, Fiction and Forecast. Cambridge, M., 1983

4 Dummett M. Truth and Other Enigmas. L. 1978

5 Glasersfeld E. von. Radical Constructivism. A way of Knowing and Learning. „Studies in Mathematics Education“. Series 6, L.-Washington, 1996

6 Поппер К. Логика и рост научного знания. М., 1983

7 Searle J. The Rediscovery of the Mind. Cambridge, M., 1992

8 Kripke S. Naming and Necessity. Oxford, 1980

9 hurchland P. Scientific Realism and the Plasticity of Mind. Cambridge, 1979

10 Dretske F. Knowledge and the Flow of Information. Oxford, 1981

11 Millikan R. Language, Thought and Other Biological Categories. Cambridge, M., 1984

12 Putnam, H.: Sense, nonsense, and the senses. The Journal of Philosophy 91 (1994) 445-518

13 Vollmer, G.: Evolutionäre Erkenntnistheorie, Stuttgart: 1975. См. также Меркулов И. П. Эпистемология. Т. 2, М.2006

14 Putnam H. Realism and Reason. Cambridge, M., 1983

15 Harré, R.: Varieties of Realism: A Rationale for the Natural Sciences. Oxford 1986

16 Hacking, I.: Representing and Intervening. Cambridge – New York 1983

17 Lenk, H.: Grasping Reality. An Interpretation-realistic Epistemology. Singapore 2003

18 Bridgman P. The Logic of Modern Physics. N-Y, 1927

19 Кун Т. Структура научных революций. М., 1975

20 Bloor D., Barnes K. and Henry J. Scientific Knowledge: A Sociological Analysis. Chicago, 1996.

21 Sellars W. Science, Perception and Reality. L., 1963.

22 Деррида Ж. О грамматологии. М., 2001

23 Вж. Лекторский В. А. Кант, радикальный эпистемологический конструктивизм и конструктивный реализм. «Вопросы философии», 2005, № 8

24 Вж. Foerster H. von. Sict und Einsicht. Versuhe zur einer operativen Erkenntnistheorie. Braunschweig/Wiesbaden. 1985

25 Gergen K. J. Realities and relationship: Soundings in Social Constructionism. Cambridge, 1994.

26 Лекторский В. А. Философия, когнитивная наука и искусственный интеллект //Искусственный интеллект: междисциплинарный подход (под ред. Д. И. Дубровского и В. А. Лекторского). М., 2006. Лекторский В. А. Философия и исследование когнитивных процессов //Когнитивный подход: философия, когнитивная наука, когнитивные дисциплины (под ред. В. А. Лекторского). М., 2007

27 Millikan R. Cutting Philosophy of Language Down to Size //Philosophy at the New Millenium. Cambridge. 2001

28 Harre R. Varieties of Realism: A Rationale for the Natural Sciences. Oxford 1986

29 Впрочем, ако изхождаме от знаменитото определение на съществуването, дадено от У. Куайн („да съществува значи да бъде значение на свързана променлива“), то разликата между идеалните, т. е. фиктивните, и идеалните обекти изчезва. Вж. Quine W.V. Ontological Relativity and Other Essays. N.Y., L., 1969

30 Между съвременния епистемологически конструктивизъм и Хегеловия и неокантианския конструктивизъм има сериозна разлика и тя се състои в това, че понастоящем епистемологическите конструктивисти са по правило релативисти, каквито не са били, разбира се, нито Хегел, нито неокантианците.

31 Наистина, има съществена разлика между стария и съвременния есенциализъм. Първият допуска, че можем да получим абсолютно и некоректируемо знание за реално съществуващи същностни зависимости. Днес вече е ясно, че няма такова знание, което да не може да бъде поправено и реализирано. Възможно е хипотезите ни за обективните зависимости да не се потвърдят. Възможно е те да бъдат частично коригирани, изменени. Но това не отменя тази важна особеност на познанието: че то винаги е изхождало и изхожда от търсенето на такъв тип реални зависимости и че може да намира такъв тип необходими връзки.

32 Putnam H. The Meaning of „Meaning" //Putnam H. Philosophical Papers. Vol. II. Mind, Language and Reality. Cambridge, M., 1975

33 Goldman A. Epistemology and Cognition. Cambridge. M., 1986

34 Gettier E. Is Justified True Belief Knowledge? // Analysis. 23, N.Y., 1972, pp. 121-123

35 Гибсон Дж. Экологический подход к зрительному восприятию. М., 1988

36 Вж. например E. Thelen and L. Smith. A Dynamic Systems Approach to the Development of cognition and Action. Cambridge, 1994, R. Port and T. Van Gelder (eds) Mind as Motion: Dynamics, Behavior, and Cognition. Cambridge, 1995. Същата посока следват късните трудове на Ф. Варела. Вж. F. Varela, E. Thompson, E. Rosh. The Embodied Mind. Cognitive Science and Human Experience. Cambridge, 1991.

37 Hacking, I.: Representing and Intervening. Cambridge – New York 1983

38 Harre R. Personal Being. Cambridge (Mass), 1984

39 Harre R., Gillett G. The Discoursive Mind. L., 1994

40 Че теориите се конструират, а идеите се разработват, е очевидно. Що се отнася до произхода на числата, то това не е самоочевидно и си остава до днес предмет на дискусии на различни направления във философията на математиката.

41 Луман Н. Общество. М., 2005

42 Latour B. Reassembling the Social. An introduction to Actor-Network Theory. Oxford, 2005

43 Engeström Y. Developmental Work Research. Expanding Activity Theory in Practice. Berlin, 2005

44 Вж. също Столярова Е. Реляционная онтология Уайтхеда и её конструктивистская интерпретация. «Вопросы философии», 2008, № 12

За автора