Красимир Делчев

Екзистенциалната онтология на мига в „Битие и време“ на Хайдегер

Макар да употребява на някои места в „Битие и време“ Augenblick като синоним на „момент“ в изрази като „всеки миг“ [стр.308 от ориг.¹], за Хайдегер мигът е екзистенциален феномен, касаещ истинското (автентичното) себестно битие на „насъщното битие“ (Dasein). Мигът се изживява, изпитва, узнава в решителността при разкриването на всеки път незаменима ситуация. Той е автентично времевеене на настоящето за разлика от „сега"-то като неавтентично времевеене на настоящето. В мига се схващат видове можене-да-се-бъде накъм бъдеще с удържане на себестните възможности откъм миналото.

Тази екзистенциална значимост на мига Хайдегер отбелязва в пар. 65 „Времевостта като онтологически смисъл на грижата“. Там той му придава важната функция, активираща се след екзистенциалното себе-изтегляне в решителността от „пропадането“ в настояще съществуването на всекидневието, разпиляно в избутващи се едно-друго „сега“ в погрижвания за подръчности и наличности, функцията на себесъбуждане чрез дръпването назад от завличащите „сега"-та: да се навлезе насъщно в разкритата ситуация, съдържаща личностни себестни възможности за бъдене. В тази връзка той казва: „Решително насъщното битие тъкмо се е изтеглило назад от пропадането, за да бъде толкова по-автентично (eigentlicher – по-същински, по-истински) „насъщно“ („da“) в миго взора (im „Augen blick“) към разкритата ситуация“ [стр. 328].

Една по-разгърната екзистенциална дефиниция на мига срещаме в пар. 68. Там четем: „Към предварването (Zum Vorlaufen) на решителността спада едно настояще, съобразно което едно решение разкрива ситуацията. В решителността настоящето не е само вземано назад от разпиляването (aus der Zerstreung – от развличането, разсейването), но и бива държано в бъдещето и билостта. Държаното в автентичната времевост и с това автентичното настояще ние наричаме миг. Този термин трябва да бъде разбиран в активния смисъл като екстаз. Той има предвид решителността, ала държаната в решителността унесеност (Entrückung – изстъпленост, отместеност, отдалеченост, откраднатост, правене да изчезне налично-настояществуващото в света на бъдното) на насъщното битие при това, което се среща в ситуацията в погрижимите възможности, обстоятелства. Основополагащо феноменът на мига не може да бъде обяснен из Сега-то. Сега-то е временен феномен, който спада към времето като вътре-времевост: Сега-то, „в което“ нещо възниква, отминава (vergeht – прехожда) или е налично. „В мига“ нищо не може да се появи, а като истинско на-стоя-ще (Gegen-wart; противо-чакане, на-стоя-ще; като в лова при решителното, в готовност изчакване на дивеча от построено за целта скривалище, б. м., К. Д.) той (мигът) тепърва позволява да се срещне онова, което може да бъде „в едно време“ като подръчно или налично.“ (На това място в бележка под линия Хайдегер отбелязва, че Киркегор навярно е схванал най-проникновено екзистенциалния феномен на мига, въпреки че не му се е отдала съответната екзистенциална интерпретация, понеже продължил да се придържа към вулгарното понятие за време, определяйки мига с помощта на Сега и Вечност. Когато Киркегор говори за „времевост“, той разбира под това „Във-времето-битие“ на човека, докато времето като вътревремевост познава само Сега-то, но никога един миг. В същата бележка Хайдегер се позовава на „мига“ с препратка към Ясперс и неговата „Психология на светогледите“ [стр.108], след което продължава:

„За разлика от мига като истинско настояще, ние наричаме неистинското настояще настояществуване (das Gegenwärtigen). Формално разбрано, всяко настояще е настояществуващо, ала не всяко „мигновено“. Когато употребяваме израза „настояществуващо“ без добавка, винаги се има предвид неистинското без-миг-нерешителното. Настояществуването ще стане ясно тепърва из времевата интерпретация на пропадането при погрижвания „свят“, което пропадане има в него (в настояществуването) своя екзистенциален смисъл. Доколкото обаче неистинското разбиране проектира (entwirft – нахвърля, очертава, скицира) моженето-да-се-бъде из погрижимото, това означава, че то времевее себе си из настояществуването. Напротив, мигът времевее себе си обратно из истинското бъдеще“ [стр.338]

Това времевеене на мига из истинското бъдеще, свързано с очакването, Хайдегер съпоставя екзситенциално със страха, който, за разлика от боязънта, е свързан с очакването на нещо откъм бъдещето – бъдно добро или зло, ущърбно или благотворно за съществуването ни, което може да настъпи или да не настъпи, да ни се случи или отмине; времевеене в мига чрез възправяне – не пред или „за“ нещо конкретно (някой) във всекидневието ни, а като онтологически страх – пред „Нищото“ на света и себе си, прекъсващо връзката с всекидневните погрижвания, унищожаващо смисъла на всички грижи за подръчности и наличности и оттеглящо-уединяващо-връщащо себестността пред самата нея, пред повика за автентичен проект, изземайки я назад от залисването и отнасянето в пропадането. В тази връзка в подточка б) „Времевостта на разположението“, от пар. 68 Хайдегер отбелязва: „Макар настоящето на страха да е държано, той впрочем няма вече характера на мига, който времевее себе си в решението. Страхът въвежда само в настроението на едно възможно решение. Неговото настояще държи мига, като какъвто той самият и само той е възможен, в готовност за скок (auf dem Sprung)“ [стр. 334].

Що се касае до онтологията на чувствата, съпровождащи, възможни само в мига, или възникващи от него, Хайдегер е на мнение, че това са: от една страна решителността, доколкото самият миг е времевеене в решението; от друга страна страхът, времевеещ автентичното настояще за разлика от неавтентичното настояществуване, в което времевее боязънта, уплахата за загубено настояще, свързана с погрижвания във всекидневието; от трета страна – чувството за овладяност (Gleichmut – хладнокръвие, овладяно безстрастие, стоицизъм). Хайдегер разграничава това чувство от „равнодушието“ (Gleichgültigkeit – индиферентността, чувството „все едно ми е“, непукизма на някои герои от литературата на френския екзистенциализъм, б. м., К. Д.): „Равнодушието, отбелязва той, което може да върви заедно с една прибързана заетост, трябва да се различава строго от овладяността. Последното настроение произлиза от решителността, която е мигновена накъм възможните ситуации на разкритото можене да се бъде цяло в отнапред забягването накъм смъртта“ [стр. 345].

Тъй като мигът извежда назад от пропадането, Хайдегер се спира на неговата онтология и когато обсъжда времевеенето на пропадането в подточка с) от пар. 68. Там той проучва как се осъществява екстатичното модифициране на настояществуването от автентично към неавтентично и обратно.

Първият преход се осъществява чрез модифициране на очакването от извиращо, изскачащо (entspringendes), произхождащо (изглежда от себе си навън, себе-проектиращо настояществуване, б. м.) към нов тип настояществуване, което е след-скачащо, хвърлящо се подир (nachsprungendes) и трескаво попадащо в разсейване, развличане и разпиляване насам-натам, в непрестояване, безпризорност, непридоменост.

При втория подход – към автентично настояществуване – се постига обратно, чрез разкриваното от мига в ситуацията отнапред себестно можене-да-се-бъде: овладяност и насъщност, центриране в себе си посредством повторение на своето автентично минало, удържано с помнене и потвърждение на своето взето вече преди автентично себестно решение, готовност за скачане напред накъм автентично себестно бъдеще.

Характеризирайки тези противоположни модификационни преходи, Хайдегер пише: „Чрез след-скачащото очакване настояществуването бива все повече и повече предоставено на самото него. То настояществува заради самото настояще. Така, заплитайки себе си в самото себе си, разпиляното непребиваване се превръща в лишеност от престой (Aufenhaltslosigkeit – липса на местожителство, неприсъствие, бездомност). Този модус на настояще е най-крайният противо-феномен спрямо мига. В него (в непрестояването, б. м.) насъщно-битието (das Da-sein) е навсякъде и никъде. Докато този (мигът) довежда екзистенцията в ситуация и разкрива истинското (автентичното) „насъщно“ (Da) [стр. 347].

Хайдегер се спира на мига като автентично настояще в противовес на неавтентичното настояществуване и в подточка д) „Времевостта на речта“ от същия параграф 68. Преди това той уточнява за пропадането, че насъщното битие бива грабнато в хвърлеността, загубвайки се в света на всекидневието в ежедневното разчитане накъм погрижимото, така че настоящето, изграждащо екзистенциалния хоризонт на това „ставане-грабнат-заедно-с“ (имат се предвид другите, заедно с тях в хорскостта на безличното Man) се затваря, заключва, закрива, забулва, губи, бяга, а Dasein се заплита в настоящността си, тъй че забравя (не помни, губи памет, става безпаметно и разсеяно за) миналостта си, търси само поредното „ново“ в любопитството и затулва собственото си „идно“ (бъдеще), което не може да пристигне при него, а то не може да го посрещне и с това себе си да у-свои, поради което губи себестност и се обезличва и уеднаквява, нивелира в заедността си с другите, в публичната институционална безличност.

Поради гореописаната модификация насъщното битие не може да спечели за себе си един друг, екстатичен хоризонт, нито да се изтегли назад от своята загубеност „в решението“ – визира се себестно-взетото решение като изтегляне назад от пропадналостта, а не готовите публични пред-решения и „проекти“, подир които се след-скача и бяга безлично. Но то – насъщното битие – трябва да изтегли себе си назад чрез себестно решение: „за да може като държан миг да разкрива всеки път дадената ситуация и ведно с това изначалната „гранична ситуация“ на битието накъм смъртта"[стр. 348-349].

Следователно в мига се разкрива както насъщната винаги конкретно дадена ситуация за себестност и можене-да-се-бъде, така и заедно с нея „граничната ситуация“ в битието-накъм-смъртта, спрямо която насъщното битие постоянно ректифицира своят проект в решителна готовност за това свое неизпреваримо, даващо цялостността му, можене да се бъде.

Онтологията на мига касае автентичното му времевеене на настояще (като присъстващо, престояващо), за разлика от неавтентичното му времевеене в настояществуване скачащо-след бягащите „сега“ и подир клюките и бъбрене за „новости“.

По-нататък в „Битие и време“ хайдегер се спира на мига в контекста на пар. 74 „Основната устроеност на историчността“. Тук мигът касае разкриването на автентичната историчност, свързана със съдбата на насъщното битие, за разлика от неавтентичната историчност, обхващаща участта на индивида заедно с другите в генерацията, заедно със своя народ и в контекста на публичната съвременост в битието-с-другите.

Автентичната историчност е крайна и съдбовна, в нея насъщното битие разкрива себе си като „свободно за своята смърт, предаващо само на себе си наследената си възможност и поемащо собствената си хвърленост, можещо (ставайки решително): „да бъде мигновено за своето време“. „Само автентичната времевост, която същевремено е крайна, прави възможно такова нещо като съдбата, тоест автентичната историчност“ [стр. 385]. Тази възможност за крайна историчност се осъществява благодарение на това, че насъщното битие е такова биващо, което в автентичното си биване е същностно идно (пристигащо, бъдно) в своето битие, тъй че, бидейки свободно за своята смърт, се „разбива“ в самото себе си о своята „фактическа насъщност“ (faktisches Da) и така може да се нахвърли, да проектира-себе-си-назад (sich zurückwerfen), предавайки само на себе си наследената си възможност, чрез която става бъдно съизначално „бивалощно“ (gewesend) [стр. 385]. Следователно в цялата тази сложна пулсация на истинската съдбовна и крайна историчност, мигновеното автентично настояще разперено съ-включва и времевее както пристигащото идно, бъдно посрещано и у-своявано в мига, така и „билото“, което насъщно биловее чрез „назад нахвърлянето“ (себе-проектирането-назад) чрез повторението на помненото, претърпяването, престояващо в присъствие минало решение, което чрез постоянното повторение пре-повторение се поема и удържа напред решително накъм бъдното-идно в мига. Така насъщното битие е съдба за самото себе си, поемайки чрез повторението предадената от себе си от своето минало собствена себестна възможност-решение за себесбъдване накъм в конкретна и (в крайна сметка) към „граничната ситуация“. Без това живо, пулсиращо съдбовно-лично повторение и пре-повторение истинската (автентична)историчност е невъзможна. Тя изисква памет и упоритост на волята.

Точно тук Хайдегер засяга преинтересната тематика за „разнастояществяването на настоящето“, под което се има предвид пречистването на настоящето от неавтентичното настояществуване или освобождението му от баласта на спъващите го неавтентични: минало; илюзорно или утопично бъдеще; и накъсано без-паметно в гонещи се помежду си „сега"-та настояще на безлично-всекидневното „днес“. Това е един вид деструкция на настоящето, ставаща в съдбовния миг.

Съдбата (das Schicksal) е: „Лежащото в решителността отнапред забягващо (vorlaufende – изпреварващо, предварващо) предаване-на-себе-си ала в същото насъщно е съ-основана и „участта“ (das Geschick), която е: „случването на насъщното битие в заедно-битието с другите“ [стр. 386].

Разнастояществуването на настоящето започва с това, че самата „съдбовна участ“ [стр. 386] може да бъде разкрита в повторението (визира се автентичното и същностно, а не баналното несъщностно повторение на „сега"-та, пораждащо досада, отегчение и отврата!). Това повторение на себестното битие като удържане на себестния проект решително пак и пак, упорито-волевото му помнене като присъстваща билост и настояването върху му в автентичното настояще отнапред (изпреварващо) към бъдното, пристигащо и усвоявано като идно; удържа в трайност същностния себестен проект накъм себесбъдване, чрез изтегляне от пропадането в неавтентичното настояществуване и „нахвърляне-назад“ към автентичната билост, която се пренася, спасява и продължава в мига за-напред.

С този ход на повторението насъщното битие се освобождава от слятостта си с общата участ, решително поемайки възможността да бъде „свободно за смърт“, като се освобождава от бремето на традицията в общото минало и от общо-очакваното (като прогрес) бъдеще: „Повторението отговаря/…/ на възможността на насъщнобилата екзистенция. Отговорът (die Erwiederung – възражението) на възможността в решението е обаче същевременно като мигновен, отменяне -то на това, което се изразява в днес като „минало“. Повторението не разчита нито на миналото, нито се прицелва към един напредък. И двете неща са безразлични за истинската екзистенция на мига“ [стр. 386].

Тъкмо това повторение като себе-предаване (вярност, а не предателство) от себе си на себе си на своята лична традиция, отказвайки на безличната такава настояществуваща в ежедневното „днес“ – възразявайки й – явявайки се модус на предоставящата се на насъщността на мига решителност – е начинът, по който насъщното битие екзистира като съдба.

В пар. 75 „Историчността на насъщното битие и световната история“ хайдегер продължава анализа на разнастояществуването на настоящето като съдбовно-мигновен екзистенциален феномен. Тук той пояснява досежно автентичната историчност: „Решителността конструира верността на екзистенцията към собствена себестност. Като готова-за- страх решителност верността е едновременно възможна страхопочит пред единствения авторитет, който едно свободно екзистиране може да има, пред повторимите възможности на екзистенцията. Решителността би била онтологически зле разбрана, ако бихме поискали да считаме, че тя е действителна като „преживяване“ само толкова дълго, колкото „трае" „акта“ на решаването. В решителността лежи екзистенциалната постоянност, която според същността й вече е взела предвид избликващия от нея (ihr enhtspringendes – изскачащия от нея) миг. Решителността като съдба е свободата за изискваното съобразно ситуацията възможно отказване (Aufgeben – зарязване, изоставяне) на едно определено решение. Чрез това постоянството на екзистенцията не бива прекършено, а тъкмо мигновено (augenblicklich) съхранено. Постоянството не се образува едва чрез скрепването-сглобяване-един-към-друг на „миговете“, а тези произлизат от вече разпростряната времевост на идно билото повторение.

„Напротив, в неистинската историчност изначалната разпростряност на съдбата е скрита. Насъщното битие настояществува своето „Днес“ непостоянно като безлична-себестност (Man-selbst). Очакващо следващото Ново, то вече е забравило старото. Безличното Себе отбягва избора. Сляпо за възможностите, то не е в състояние да повтаря билото, а се държи само за и получава само останалото излишно „действително“ на битието световно-исторично, остатъка и наличните знания за него. Загубено в настояществуването на днес, то разбира „миналото“ на „настоящето“. Напротив, времевостта на истинската историчност е като предварващ-повтарящ миг едно разнастояществяване на днес (eine Entgegenwärtigung des Heute) и едно отвикване от обичайностите на хорскостта (des Man). Обратно, неистински историческата екзистенция търси, натоварена със станалото вече непонятно за нея наследство от „миналото“, модерното. Истинската историчност разбира историята като „завръщане“ на възможното и знае затова, че възможността се връща само когато екзистенцията е открита съдбовно-мигновена за нея в решителното повтаряне“ [стр. 391-392].

Спецификата на разнастояществуването е доразвита в пар. 76 „Екзистенциалният произход на историята (Histiorie) от историчността (Geschichtlichkeit) на насъщното битие“, където Хайдегер доуточнява: „Насъщното битие времевее себе си в единството на бъдеще и билост като настояще. Последното разкрива, и то като миг, Днес-то истински. Доколкото това обаче (Днес-то) е изтълкувано из бъдещно-повтарящото разбиране на една уловена екзистенциална възможност, истинската история (Histiorie) се превръща в разностояществяване на Днес-то, ще рече в страдащо себе-освобождаване (Sichlösen) от пропадащата публичност на Днес-то. Монументалистки-антикваристката история е като истинска необходимо критика на „настоящето“. Истинската историчност (Geschichtlichkeit) е фундаментът на възможното единство на трите начина на историопис (der Histiorie)“ [стр. 397].

Въпросните три начина визират приведените от Ницше в несвоевременното му размишление „За ползата и вредата на историята за живота“ от 1874 г., където той обяснява какво разбира под монументалистки, антикваристки и критически тип история. Това тълкуване на Ницше е възприето от Хайдегер с допълването, че истинската (автентична) историчност на насъщното битие задава единството на посочените три начина на историопис [вж. стр. 396].

В онтологически план „мигът“ се явява за Хайдегер не само един вид решително надмогване, „спиране“ и изтегляне назад от вътресветовото „линейно време“, коригиране на вулгарното разбиране за време, получено чрез природонаучното тематизиране и „опредметяване“, доказване, че това разбиране всъщност е производно от пръвното изначално екзистенциално времевеене на насъщното битие; но в решителността на мига, освен че се изтегля назад себестността от пропадналостта във всекидневността на угриженото гонене на „Сега"-та, се открива нещо като „извор“ за раждане на времевеене. Така времето престава да не достига, да се губи и да се „гони“ трескаво в ежедневието на насъщното битие, а последното започва да времевее из себе си само, така че ражда своето екзистенциално време, пуска го да извира, да изскача предварващо в мига и – „то винаги му стига“, съобразно ситуацията. За разлика от линейното време, което е еднородно, а отделните „Сега“ са монотонно равнозначни и еднакви, екзистенциално извиращото времевеене на насъщното битие е разнородно, с различни житейски смисли, математически равните отрязъци не са „едни и същи“, а по-богати или по-бедни откъм значение, както едно „Тогава“, за което насъщното битие предварващо знае, че тогава ще постигне и сбъдне преследван дълго проект, не е за него и в никакъв случай проста календарна дата.

Мисълта си за раждането и печеленето на време в противовес на „убиването“ му и губенето му в трескавостта на ежедневието, Хайдегер изразява в пар. 79 „Времевостта на насъщното битие и набавянето на време (das Besorgen von Zeit – погрижването на време)“ по следния начин:

„Така както неистински екзистиращият постоянно губи време и никога не „притежава“ (nie hat – няма) такова, така остава характеристика за времевостта на истинската екзистенция, че тя в решителността никога не губи време и „винаги има време“. Защото времевостта на решителността има по отношение на нейното настояще характера миг. Неговото истинско настояществуване на ситуацията няма самò ръководството, а е държано в бивалощото бъдеще. Мигновената екзистенция времевее себе си като съдбовно цяла разпростряност в смисъл на истинската, историческата постоянност (Ständigkeit) на себестността (des Selbst). Временната по този начин екзистенция има „постоянно“ своето време за това, което ситуацията изисква от нея“ [стр. 410].

Обратно на това неистински-екзистиращият в пропадането на всекидневието, бидейки много зает в погрижвания на подръчности и наличности постоянно губи себе си, губейки, бидейки нерешителен също „своето време“ (seine Zeit) и своите възможности за сбъдване, които дори не забелязва, не разкрива мигновено ситуациите си, става а-историчен, носен на вълните на „Сега"-та средноват човек. Във всяка епоха времето не би му достигнало, защото губи екзистенциално „своето време“ и във всяка епоха той би гонил трескаво подръчности в погрижванията си насам-натам, в набавянията за себе си и за близките. Затова според Хайдегер е и характерния всекидневен израз: „ich habe keine Zeit“ (нямам никакво време, срв. стр. 410).

Вулгарното разбиране за времето (линейното тълкуване) за Хайдегер е не само недостатъчно и изопачаващо истинската времевост в екзистенциален план – като я свежда до „Сега-време“, но то не може нито да схване, нито онтологически да обясни мига. Защото: „Екстатично-хоризонталната времевост времевее себе си първично из бъдещето. Вулгарното разбиране за време вижда противно на това основния феномен на времето в Сега- то, и то в орязаното от своята пълна структура, чисто Сега, което се нарича „настояще“ (Gegenwart – съвременост). От тук може да се извади заключението, че основополагащо остава безперспективното от това Сега да се обясни или даже да се извежда принадлежащия към истинската времевост екстатично-хоризонтален феномен на мига. Съответно не се покриват и екстатично разбраното бъдеще, датируемото, значимото „Тогава“ и вулгарното понятие за „бъдеще“ в смисъла на още не дошло и тепърва пристигащо чисто Сега“ [стр. 426-427].

Бележки

1 Всички приведени цитати са от нем. оригинал: Heidegger, M. 16.Aufl., Sein und Zeit. Verlag Niemeyer, Tübingen 1986