Асен Димитров

За Стефан Васев като личност

Ако ме питат портретите (още) на кого трябва да гледаме в тази зала, бих казал (по спомени от други и лична преценка, то): Сава Петров, Кирил Делев, Георги Братоев, Стефан Васев, Недялка Михова.

Други ще прибавят и други имена, но със сигурност смятам, че Стефан Васев беше една от най-значимите и необикновени личности, на които Институтът е имал шанс да бъде работно място и житейска съдба.

Стефан беше самосъздал се човек (self-made man). Той беше постигнал всичко чрез личните си качества, упоритост и борба; имаше сериозни лични контакти, и научни - международни (с Русия), и политически, и културни; можем да твърдим, че беше част от националния културен и обществен елит, макар, че с нищо не го показваше и не го осребряваше, но за тези, които наистина го познаваха, това е факт.

Стефан мразеше посредствеността, шуробаджанащината, конюнктурщината и халтурата. Те и до днес не могат да му простят това.

Стефан беше може би единственият човек в Института, към който изпитвах известно страхопочитание и, да си го призная, и страх. За страхопочитанието какво имам предвид - при обсъждането на една негова планова работа в секцията го нарекох маестро. Има само още един човек в Института, когото мога да нарека така. А за страха, това е друга история - ние винаги сме били в чудесни отношения и разбира се, че е бил последният човек, от който съм се страхувал за каквото и да било. Става дума за страх теоретичен - да не би като много се разприказвам да не извади някой съкрушителен аргумент, с който да да ме направи за резил. Един маестро винаги го може.

Не бях негов ученик, но винаги ми е бил стандарт за научно ниво, пример до къде би могъл да стигне или поне да се бори да стигне един обикновен човек, макар и способен, смел, амбициозен и енергичен, но без пагон.

Няколко думи за етапите от философското битие на Стефан:

Първият, за това много повече знаят други, е епистемологически (казано условно), свързан с изследвания по теорията на отражението

Вторият, за който по стечение на обстоятелствата повече знам, е неговият творчески диалог с „дейностния подход". За по-младите колеги, „дейностният подход" беше един опит да се свърже марксизма с европейската (преди всичко с трансценденталната) философска традиция. Същевременно той имаше много оригинални, собствени (съвсем различаващи се от абстрактния и аисторичен трансцендентализъм) апарат, проблеми и идеология. Това, което дейностният подход възприе от трансцендентализма и всъщност дори от младия Маркс, за съжаление беше най-лошото - СВЕТЪТ НЕ Е ПРОЗРАЧЕН: дейността не е прозорец към света, а параван; СВЕТЪТ Е НАРИСУВАН ОТ ЧОВЕШКАТА ДЕЙНОСТ, СВЕТЪТ Е ПО-СКОРО ФИЛМ, в който субектът екранизира, режисира и драматизира собствената си природа, била тя епистемологическа, социално или/и културно-историческа.

Този дейностен етап от философското и личното житие на Стефан е обгърнат в загадки, за които, предполагам, и Ели не знае всичко, и това е другият корен на философските ми страхове. Той беше на „ти" и всъщност ми осигури с едно писъмце само достъп до храма на дейностниците в сектора по теория на познанието в московския философски институт.

Има още два етапа от философското развитие на Стефан Васев - единият, свързан с играта на стъклени перли, за която охотно отстъпвам правото да разкажат други - но и тя е израз на необичайна културна (в случая - литературна) ерудиция. Нека само вметна - Стефан беше невероятен стилист и на български, и може би още повече - на руски език - сам Борис Пружинин отбеляза, че и за неговите философски колеги руснаци такъв стил е повече от трудно предизвикателство.

Другият етап е по-скоро свързан с метафизиката в нейния най-твърдолинеен хайдегериански вариант, който е тематичен акцент на конференцията „Езикът на битието".

Стефан ме впечатляваше не само с философските си разработки. Още повече с това свое философско знание и мислене, което наричаме неявно. Той беше философ, който може да храни и да построи къща; лично аз съжалявам, че в трудни моменти съм споделял толкова малко и съм се срещал толкова рядко със Стефан и неговото чудесно семейство. Колко от събралите се в тази зала могат да скочат от върха на мачтата на военен кораб? Знаете ли поне колко е висока тя? Ето, това беше той.

Стефан ми липсва и с друго днес - като реформатор, като генератор на продуктивни идеи и човек с амбицията и смелостта да ги осъществи. Една реформа, която той би правил не в угода на висшестоящите инстанции, а в името на философската и научната общност.

Ние не можем да се докоснем до всички аспекти на неговото мислене, на неговото битие и неговия философски език. Важното е, че този сборник бележи едно достойно и силно начало. Искам също да поздравя Организационния комитет на конференцията „Езикът на битието" и неговия председател д-р Николай Турлаков за тази чудесна инициатива и за нейната професионална реализация.