Стефан Василев (Васев)

Oнтология и разбиране в посткласическа перспектива

Херменевтиката се определя традиционно като изкуство на интерпретацията, като общ знаменател на хуманитаристичните проекти във философския дискурс на съвременността. Историята на херменевтиката е преди всичко история както на многобройните възгледи за интерпретацията, така и история на постепенно разширяващото се обобщаване на тази интелектуална операция, прилагана първоначално само към текстове. Издигайки се над различията на частните науки и техните конкретни предметни области, тя в крайна сметка се превръща в общ за всички науки за човека подход, в основен модус на познание на социално-историческия свят.

М. Хайдегер, а след него и Х. Гадамер изнесоха херменевтичната идея за интерпретацията извън анализа на текстовете и я внедриха в основанията на човешкото познание и в жизнения свят на човека. По аналогия с разглеждането на ролята на интерпретацията при взаимодействието на човека с текста, ще се опитаме да експлицираме и нейното значение за нашето разбиране на света като цяло, като онтологична реалност. Отказът на Хайдегер и Гадамер от вкоренилата се в нашата култура философия на здравия разум носи дълбок и фундаментален характер. Господстващото в нея схващане се основава върху метафизичната революция на Галилей и Декарт, чиито корени са в традицията, възхождаща към Платон и Аристотел. Хайдегер пише: "За първи път съществуващото се определя като предметност на представата, а истината като достоверност на представата в метафизиката на Декарт... Неговата първа философия е формулираното от Аристотел обозначение на това, което по-късно получи наименованието метафизика. Цялата метафизика на Новото време... се крепи върху намереното от Декарт тълкуване на съществуващото и истината" (М. Хайдеггер. Время и бытие. М., 1993, с. 48).

Тук вече разбирането, което е тясно свързано с концептуализирането на явлението в науката, съставляващо същността на рационалистичната ориентация във философията, съдържа своеобразен психофизически дуализъм, предполагащ наличието на две обособени сфери на действителността - обективния свят на физическата реалност и субективния психически свят на мислите и чувствата на индивида. То се основава върху няколко очевидни от само себе си допускания, а именно, че ние обитаваме един "реален" свят, който се състои от обекти, притежаващи свойства, и в който се извършват предприеманите от нас действия; че съществуват някакви, спадащи към този свят "обективни" факти, които не зависят от интерпретацията и дори от интерпретатора, който и да е той; че възприятието е такъв процес, чрез който фактите за света се регистрират (понякога неточно) в нашите сетива, чувства и мисли; че мислите и намеренията, отнасящи се до действието, могат по някакъв начин да привеждат нашите тела във физическо (спадащо към реалния свят) движение.

Философията в преобладаващата си част представлява опит да се разбере по какъв начин са свързани помежду си психическата (менталната) и физическата сфери на действителността - как нашите възприятия и мисли са свързани със света, към който те са насочени и който те съответно перцептират и схващат. Някои философски направления отричат съществуването на едната или на другата сфери на действителността. В едни от тях се твърди, че не може да се мисли логически последователно съществуването на менталното (психическото) и затова всяко поведение се обяснява в термините на физическия свят, който включва в себе си материалния строеж на нашите тела. Други пък застъпват идеята за солипсизма, който отрича възможността да се докаже съществуването на обективен свят, тъй като разполагаме с непосредствено знание единствено за нашия собствен психичен свят.

Кант навремето смяташе за скандален факт на философията обстоятелството, че в продължение на хилядолетното съществуване на западната култура нито един философ не е успял да приведе значими аргументи, опровергаващи психологичния идеализъм, и не е отговорил на въпроса дали може нещо да се знае или да съществува извън границите на моето индивидуално съзнание. Хайдегер му отговаря, че "скандалът във философията" се заключава не в това, че такова доказателство няма, а в това, че такива доказателства тепърва се очакват и предприемат" (М. Хайдеггер. Бытие и время. М., 1997, с. 205). Кантовото "опровержение на идеализма" показва "преплитане на въпросите, смесване на това, което искат да докажат, с това, което доказват, и с това, от което се прави доказателството" (пак там, с. 203). Тук трябва да се посочи, че философстването на Хайдегер е търсене на отговори на въпросите на феноменологията, поставени от неговия учител Хусерл, и се разгръща в търсене на правилно разбиране на битието. Той отстоява мисълта, че отделянето на субекта и обекта един от друг означава фактически отрицание на по-фундаменталното единство на битието-в-света (Dasein). Ако прокарвам едно разграничаване, в съответствие с което аз (субектът) възприемам нещо различно от мене (обекта), с това аз загърбвам първичността на опита и дори разбирането, осъществено без рефлексия.

Хайдегер отхвърля както опростенческата обективистична концепция (че обективният физически свят е първичната реалност), така и не по-малко примитивистката концепция на субективизма (че първичната реалност са нашите мисли и чувства), доказвайки, че едното не може да съществува без другото. Интерпретаторът и интерпретираното не съществуват независимо едно от друго - съществуването е интерпретация, а интерпретацията е съществуване.

Предразсъдъкът, съпровождащ обикновено разбирането, не е такова състояние, което обуславя едно или друго погрешно интерпретиране на света, а по-скоро обратното - той е необходимото условие за овладяване на фона с оглед интерпретацията. Гадамер дори смята (вж. Х.-Г. Гадамер. Истина и метод, "Предрассудки как условие понимания", с. 329-345), че нашето битие се конституира не толкова от нашите съждения, колкото от нашите предразсъдъци. От историчността на човешкото съществуване следва, твърди той, че предразсъдъците буквално формират изходната насоченост на способността ни за перцепция. Предразсъдъците представляват ограничения на нашата откритост към света; те са условията, благодарение на които ние възприемаме нещо и при които това, с което се срещаме, ни говори нещо.

Без да навлизаме в подробности, тук ще посочим основните моменти, които характеризират фундаменталната онтология на Хайдегер в перспективата на херменевтиката, респ. разбирането.

Невъзможно е да се експлицират всички наши неявни представи и допускания. Хайдегер смята, че не могат да бъдат ясно установени начините, чрез които се осигурява разбираемостта на света и на нашия собствен живот. Не съществува такава неутрална гледна точка, от която ние бихме могли да погледнем на нашите представи като на отвлечени (абстрахирани) обекти, тъй като ние винаги оперираме в рамките на създаваната от тях структура. Това е главният извод, произтичащ от схващането за херменевтичния кръг, когато то се прилага към разбирането в неговата цялост. Неизбежността на този кръг не принизява стойността на предприеманите опити за едно по-задълбочено разбиране на нашите собствени допускания, позволяващо за разширим собствения си хоризонт, но изключващо възможността това разбиране да се окаже някога обективно или завършено. Хайдегер пише по този повод: "Но да се вижда в този кръг порочност и да се търсят пътища за неговото избягване, дори просто да се "усеща" той като едно неизбежно несъвършенство, означава по принцип да не се разбира разбирането... Решаващо е не да се излезе от кръга, а да се влезе в него по един правилен начин. Този кръг на разбиране не е колело, в което се движи всяко познание, а е израз на екзистенциалната пред-структура на Бъденето-ето-на" (М. Хайдеггер. Бытие и время, с. 153), т. е. на Dasein.

Фундаментално значение има не отвлеченото теоретично разбиране, а практическото разбиране. Хайдегер пояснява: "Разбирането като отваряне се отнася винаги до цялото фундаментално устройство на битието-в-света. Като умение да го бъде битието-в е винаги умение-да бъде-в-света... Подръчното като такова се оказва отворено в неговата полезност, приложимост, вредност... Защото разбирането само по себе си има екзистенциална структура, която ние наричаме проект... Проективният характер на разбирането конституира битието-в-света в аспекта на отвореността на неговото ето като ето на умението му да е. Проектът е екзистенциално битийно устройство на простора на фактичното умение да е... и няма нищо общо с отнасянето му към един измислен план" (пак там, с. 144-145).

Западната философска традиция, от която Хайдегер тук се разграничава, се основава върху схващането, че отвлечената теоретична гледна точка ("измисленият план") е по-важна от небезпристрастната практическа гледна точка. Ученият или философът, когато разработват теории, смята се, че уж установяват същинското положение на нещата, докато хората във всекидневния си живот имат за него само смътна представа. Хайдегер преосмисля това отношение, като посочва, че първичен достъп до света ние получаваме чрез нашата въвлеченост в практическата дейност, отнасяща се до това, което ни е непосредствено и достъпно, т. е. до света, в който винаги действаме нерефлексивно. Абстрактното мислене може да хвърля светлина върху едни или други явления, но то същевременно ги затъмнява, като ги разединява и разпределя по категории. В повечето съвременни изследвания в областта на логиката, езика и мисленето доминира абстрактното, теоретичното мислене. Хайдегер не пренебрегва тази разновидност на мисленето, а я помества в контекста на познанието като практическа, като "подръчна" дейност в света. Той пише: "Чисто "теоретично" взиращият се поглед върху нещата е лишен от разбирането на подръчността... "Практическото" поведение е "атеоретично" не в смисъла на невглеждане и неговата отлика от теоретичното поведение не е само в това, че тук се съзерцава, а там се действа, и че действието, за да не остане сляпо, използва теоретичното познание, а в това, че изначално съзерцанието е винаги загриженост, така както и действието си има свое виждане. Вглеждането, макар че е невиждащо, не е неуправляемо - своя канон то формира в метода" (пак там, с. 69).

Първичната връзка на човека с нещата се осъществява не чрез притежаване на репрезентации ("отражения") за тези неща. С разглежданите по-горе две постановки е свързано Хайдегеровото отрицание на менталните репрезентации. Според здравия смисъл на нашата традиция, за да се перцептират нещата и да се влезе с тях в определени отношения, ние трябва да разполагаме с определено съдържание в съзнанието, което да съответства на нашето знание за тях. Ако ние се съсредоточаваме не върху отвлеченото (абстрактното) мислене, а върху "подръчната" дейност, то статусът на репрезентацията се оказва под въпрос. При забиване на гвоздей с чук (за разлика от възможните разсъждения за чука) на мен не ми се налага да използвам някаква екслицитна репрезентация на чука. Способността ми да действам е производна от моето умение да боравя с чук, а не от знанието ми за чука. "В забиването няма никакво знание за присъщия на чука характер на средство, но то е приспособило за себе си това средство като възможно най-уместното... Чуковете, клещите, гвоздеите сами по себе си препращат към - и от това те се състоят - стомана, желязо, руда, полезни изкопаеми, дървен материал. В прилаганото средство чрез употребата е скрита "природата", "природата" в светлината на природните продукти..." (пак там, с. 69, 70). Следва да се отбележи обаче, че този скептицизъм на Хайдегер относно менталните репрезентации противостои в известна степен на сегашните, доста разпространени подходи в когнитивната психология, лингвистиката, изкуствения интелект, когнитивните науки изобщо. В тях репрезентацията се приема като нещо, което се разбира от себе си и нейното загърбване в тези науки би ги изправило пред неимоверни трудности както на предметно, така и на методологично равнище.

Експанзията на фундаментално-онтологичния възглед на Хайдегер в гносеологията не подминава и проблема за значението. Според този възглед, значението в своята основа има социална природа и поради това не може да бъде сведено до дейността по означаването, осъществявана от индивидуалните субекти. Както е известно, новоевропейският рационалистки подход към познанието е центриран върху отделния индивид. При изследването на езика в рамките на този подход се изучават обикновено характеристиките на индивидуалния носител на езика или на субекта, усвояващ езика... Дори разсъжденията се разглеждат като "дедуктивен" процес в мисленето на един или друг индивид. Хайдегер смята, че не трябва да се започва с това, а с обратното - за изконен фундамент на разбираемостта и дори на самото съществуване следва да се приеме социалната дейност. Човекът в метафизичният дискурс не е индивидуалният субект, или его, той представлява манифестация на "Бъденето-ето-на", на Dasein в пространството на въз-можностите, разположено в света и вписано в традицията.

"Никакъв Аз не пребивава "в себе си", той е "себе си" само като винаги явяващо се "вътре в себе си", т. е. като естество на Аза. Затова последният съществува също и там, където отделният Аз не напира по никакъв начин напред, където той, напротив, отстъпва назад, а иначе господстват обществото и другите форми на обединеност. Тук и само тук достига чисто господство подлежащият на метафизическо осмисляне "егоизъм", който няма отношение към наивния "солипсизъм" (М. Хайдеггер. Время и бытие, с. 185). Това ще рече, че, първо, не субектът зависи от Аза, а напротив . новоевропейският Аз надига глава само тогава, когато това му разреши нахраненият с неговата кръв и плът "субект", и, второ, "егостта", или "азостта", разгръща в пълна степен своето могъщество само тогава, когато се осланя на онтологичния фундамент не на индивидуалния, а на колективния (социалния) субект, на когото онтологично и херменевтично е "Бъденето-ето-на". Така че към битието на Dasein ("Бъденето-ето-на") спада като битийна черта разбирането на битието.

За публикацията

Статия в сборника "Онтологико-епистемологични оптики в събитието на съвременността". С., 2005 г., стр. 118-122