Ивайло Димитров

Изповедта на един удавник, или за Кантовата сила на въображението в метафизиката на способностите

Преди почти десет години проф. Стефан Васев ме предупреди колко „удавяща“, по собствените му думи, е темата за въображението. За това мъдро и навременно отрезвяване ще му бъда винаги признателен. Само бегъл поглед отвъд пределите на Кантовата „сляпа, макар и необходима, функция на душата“ ми бе достатъчен, за да видя собствената си гибел в дълбинната й размитост. Приблизително от същото време датира и търсенето ми на спасителни сламки. Някак куриозно, двама французи ми показаха пътя обратно към „китаеца от Кьонигсберг“. Виждам го да минава през преосмисляне на „способността“ – едно рудиментарно понятие на психологията, получило философско възкресение в трансценденталния емпиризъм на Жил Дельоз и феноменологията на способния човек на Пол Рикьор [Рикьор, П., 2006].

Преди да се запозная с впечатляващо краткия и евристичен прочит на Кант, който Дельоз прави изцяло през въпросното понятие [Deleuze, G., 1993], вниманието ми бе привлечено от знаменателно изказване от „Различие и повторение“: „Недоверието, с което днес се ползва учението за способностите – при все това напълно необходима част в системата на философията, – се обяснява с пренебрегването на този собствено трансцендентален емпиризъм, който напразно е заместван от възпроизвеждането на трансценденталното по емпиричното“. Почти веднага след тази критика на Кантовото решение, следва частичната му реабилитация през понятието за въображение, което „е единственият случай, когато Кант разглежда освободена от общия усет способност и открива за нея истински „трансцендентно“ закономерно упражняване“ [Дельоз, Ж., 1999: 185]. Така стратегията по собственото ми спасяване от известно време насам предполага издърпване за косите чрез изместване на акцента от въображението към неговата сила и предполагаемата й трансцендентална способност.

Ето защо, респектиран от безспорно високо стойностния български превод на Критиките, едва в последните няколко години си позволявам да предавам евристичността на конструкта Einbildungskraft посредством естествено битуващия в ежедневно и културно обращение израз „сила на въображението“1. Както Димитър Зашев справедливо отбелязва2: „Очевидно е, че ако предаваме на български със „способност“ и немското Kraft и немското Vermögen, то интересуващата ни разлика между актуално и потенциално в кадъра на силите напълно би изчезнала от взора ни“ [Зашев, Д., 2003: 44]. Точното демаркиране на тази дистинкция в контекста на Критиките обаче се оказва ключово за моя проект, който си поставя за цел да интерпретира особената рекурсивна отнесеност на конструкта „транцендентална способност на силата на въображението“ (transzendentale Vermögen der Einbildungskraft) към втория, опосредяващ модус на тройната познавателна синтеза от т.нар. субективна дедукция на категориите [KrV: A212]. Впрочем, в българското кантознание „способност за въображение“ като че ли така и не се е утвърди и често дори в най-задълбочени анализи можем да срещнем просто „въображение“, с което авторите поемат не малкия риск да бъдат обвинени в размиване на стриктната разлика между този конструкт и фантазното Einbildung, която Кант педантично удържа.

Винаги съм смятал, че характерната особеност на Кантовия „варварски“ стил на философстване идва от упорития му отказ да използва синонимията като средство да придаде повече изящество на изразността за сметка на терминологичната прецизност. Да не подценяваме също и усилията му да открие и използва немскоезични аналози на концепти, които са традиционни за философстването на старогръцки и латински. Добросъвестният преводач обаче обикновено има особена склонност да „цивилизова“ езика на класическия критицизъм с оглед по-добра смилаемост и притегателност за вкуса на високообразования консуматор на художествени текстове. За по-"масовия“ и „широко скроен“ читател на Кант това придава една неподражаема очарователност и пикантност на текста, каквато за изтънчения вкус на постмодерния интелектуалец могат да придадат само екзотичните подправки на непонятното, озадачителното и парадоксалното.

За старомодния философ-екзегет обаче остава само едно – да отстрани воденичния камък на превода, лишавайки се така от предлагания комфорт на общата понятност, и да изплува чрез трудо-време-емко изследване на оригиналните текстове. Нещо повече, обречен е да се лута сред Кантови рефлексии от съхранените чернови, писма, бележки към собствени и чужди произведения, както и сред записките на по-прилежни студенти. Макар и подредени и датирани с немска прецизност, те винаги ще носят клеймото на недостатъчността за основополагане на стратегии на аргумента на алтернативни интерпретации. Това „наказание“ за поколенията Кантови последователи, било то педантични епигони или не/волни изопачители, е следствие предимно от „греха“ на учителя. Факт е, че той не е сметнал за необходимо експлицитно да даде в рамките на триединната система на Критиките дефиниции на ключови понятия, които удържат целостта на структурата. Тези концепти присъстват някак „по подразбиране“, като заети от непосредствената философска традиция и актуални дебати, което предопределя превръщането им в зони на бъдещо напрежение и възможни пропуквания3.

Може би най-видимата с „просто око“ зона на концептуални разломи в архитектониката на трансценденталната философия е именно трасираната от понятието „способност“ (Vermögen) и сродните му конструкти. Доказва го достатъчно историята на рецепцията на критическия проект, както и безбройните опити за негови разгръщания, приложения и финализации. Така например, в своя „Кантов речник“ хауърд Кейгъл подчертава „вездесъщието“ на понятието Vermögen като основополагащо за критическия проект, но парадоксално останало не достатъчно дискутирано или анализирано в неговите рамки. Освен повод за подигравки от страна на Ницше4, този наследен от рационалистическата метафизика концепт се доказва като особено продуктивен за роенето на всевъзможни, но най-вече психологизирани версии на кантианството. По-склонен съм обаче да се съглася с някак нашега подхвърленото допускане на Кейгъл, че детайлен анализ на понятието за способност липсва поради простата причина, че цялата критическа философия се разглежда като такъв анализ [Caygill, 1996, faculty]. Сякаш е случаен отбелязаният в статията на речника факт, че най-систематичното разглеждане на Vermögen се случва в увода на третата Критика. С това остава извън съмнение, че адекватното разбиране на понятието „способност“ е решаващо, за да бъде разпознавана критиката на силата на съждението (Urteilskraft) като поле, което хвърля еднопосочен мост над иначе „необозримата пропаст“ между сетивното и свърхсетивното, постигайки така желаната цялост на философията [КСС, с. 46-47 сл.].

Преди да се пристъпи по мост, обикновено той трябва да се види. Нека сега се опитам да хвърля малко светлина върху някои възлови терминологични дистинкции по отношение на понятията за „способност“ и „сила“, които твърде често се взимат от преводачи и интерпретатори за твърде тънки и някак старомодно скрупульозни за широко скроения според дневния ред на масмедии и глобална политика постмодерен ум.

На първо място, трябва винаги да имаме предвид удържаната от Кант дистинкция между капацитет (Fähigkeit) и способност (Vermögen). На пръв поглед строгото съблюдаване на това различаване при прочитите на критическия проект би изглеждало доста насилствено изискване. Наистина, ако вземем под внимание само един количествен критерий за „тежестта“ на понятието „Fähigkeit“, то вероятно ще се подсмихнем снизходително когато открием, че случаите на натъкване на този технически термин в рамките на трите Критики се броят точно на пръстите на едната ръка. Този количествен критерий вероятно може да обясни липса на определения за Fähigkeit както в речника на Кейгъл, така и в далеч по-солидния лексикон на Рудолф Aйслер [Eisler, R. 1984]. Няма да го открием и в предметния показалец към Критиките. Попътната ми задача сега е само да маркирам какво значение би трябвало да се придава на редките срещи с въпросния термин.

В рамките на „Критика на чистия разум“ без усилие откриваме това различаване два пъти. При това на места, които са възлови за удържане целостта на структурата на трансцендентално-философския проект. Още в първия абзац на § 1 на Трансценденталната естетика срещаме Fähigkeit в самата дефиниция на сетивността, където е преведен като „способност“. Там ни се казва: „Способността (рецептивност) да получаваме представи чрез начина, по който се афицираме от предметите, се нарича сетивност“ [КЧР: с. 99; срв. KrV: S. 93]. В следващия абзац откриваме термина вече не като самостоятелен, а включен „в пакет“ с понятието за представа (Vorstellung), за да се получи конструкта Vorstellungsfähigkeit, предаден на български като „способност за представяне“. Той, от своя страна, е ключов за дефинирането на понятието за усещане: „Действието на даден предмет върху способността за представяне, доколкото се афицираме от него, е усещане“ [пак там; срв. KrV: S. 93-94].

Вече би трябвало да ни става ясно, че апаратът на понятието „способност“ е с твърде отворена бленда, за да заснеме някои съвсем не маловажни детайли. В крайна сметка, ако Fähigkeit изобщо трябва да се превежда като „способност“, то Кант в пряк текст (в скоби) ни казва, че това е способност само и единствено на рецептивността (Rezeptivität), т.е. рецептивна способност. Всяко съмнение обаче би се разсеяло, когато обърнем внимание на Баумгартеновата „Метафизика“, която Кант използва като основен справочник в лекционните си курсове по метафизика, четени повече от 40 години в университета „Албертина“ в Кьонигсберг [вж. Канавров, В., 2003: 94-95]. В § 216, където указва на присъщата за всяка съществуваща субстанция активност, волфианецът обозначава с немското „Vermögen“ притежаването на възможности за дайствие, или на „FACULTATEM (potentiam activam, vim)“, а с „Fähigkeit, Empfänglichkeit“ – за страдание „(potentiam passivam, capacitatem) RECEPTIVITATEM“ [Baumgarten, A. G., 1779: 65].

Ето защо не трябва да ни учудва, че първата поява на понятието „Vermögen“ в рамките на „Критика на чистия разум“ е едва в увода на Част втора „Трансцендентална логика“, в които ни се представят „два основни извора на духа“, от които произлиза познанието ни – рецептивността на впечатленията и спонтанността на понятията [КЧР: 129; срв. KrV: 129]. С оглед на § 216 на „Метафизика“ изглежда напълно правомерно и предложението на Д. Зашев да превеждаме „Vermögen“ не толкова с техницизираното „способност“, което носи смисъла на употребата на „инструменти“ и „пособия“, а по-скоро направо с латинското „потенция“ или с калката „посилие“, която от своя страна влече смисъла на притежаване, „имане“, „състоятелност“, „запас“ или „ресурс“ от сили, който може да се черпи, подобно на извор [Зашев, Д., 2003: 34-35]. Изглежда обаче, че ще бъде още по-точно ако преведем „Vermögen“ с „активна потенция“, следвайки указаното от Баумгартен в § 216 понятие „vim“ и последвалата отправка към § 197, от който се разбира, че „Vermögen“ може да се употреби като сила в широкия смисъл на думата, т.е. за „VIS LATIUS DICTA (efficacia, energia, activitas)“. В този смисъл, смятам че по-скоро с термина „Fähigkeit“ трябва да свържем подчертания от Зашев парадоксален пасивен аспект на способността като „капацитет“, като пасивното, което в третата Критика се оказва нещо „градивно“, т.е. като естетическа „сила на съденето“, свързана с чувството на удоволствие и неудоволствие [пак там: 36-37]. Във втората Критика пък това понятие е отново недвусмислено свързано с чувството, този път с моралното чувство като капацитет, годност (Fähigkeit) да се приеме моралният интерес като закон [KpV: 75]. Както отбелязва Томас Тео в изследванто си на критиките на психологията, едно от нововъведениета на Кант, силно повлиян от Тетенс, спрямо волфианската психология на способностите е именно издигането на чувството (Gefühl) в ранга на основна способност, която трябва да направи възможна връзка между способността за познание и способността за желание [Teo, T., 2005: 43].

В тесен смисъл на думата обаче силата е отбелязана в § 197 на „Метафизика“ като това, което Кант ще има винаги предвид под „Kraft“ – достатъчното основание на действието. Както обобщава Херман Мьорхен, от рефлексии на Кант е известно, че той е бил воден от по-специфичен интерес, когато е размишлявал върху условията и действията на bildende Kraft, а именно – научно-техническия. В една забележителна рефлексия четем: „Голямо предимство е, когато някой може да направи науката техническа, т.е. да може да я подведе под функции на силата на въображението и да я разпредели, т.е. таблица на категориите. Техническото е или просто механично, или архитектонично. Едното е a posteriori, другото – a priori. Изкуство и наука.“ Нека добавим и решаващото, по мнението на Мьорхен, определение на Кант по отношение на закона за достатъчното основание, което съдържа корена на централната проблематика на Критика на чистия разум: „Този закон (Satz) означава: нищо не може да се случи, освен ако не е съобразно едно общо правило на силата на въображението. Защото това е в обекта, т.е. определението ни е представено в предмета (Gegenstand), и дори идва от него.“ [Mörchen, 1970: S. 83].

Нека хвърлим бегъл поглед към опитите на някои изследователи да осмислят дистинкциите между Кантовите понятия за Vermögen и Kraft. За Беатрис Лонгнес се оказва решаващо важно да се прокара ясна демаркационна линия и да се опишат субстанциалните и каузални релации между двата ключови концепти на критическия проект: „способност за съдене“ (Vermögen zu urteilen) и „сила на съждението“ (Urteilskraft). Позовава се на два текста: на Кантовата бележка върху § 216 на Баумгартеновата „Метафизика“, която гласи: „Вътрешната възможност на една сила (на действието) е способността"; както и на по-късната рефлексия от лекциите му по метафизика (запазени по записките на Фолкман), в която се казва: „Способността и силата трябва да се различават. В способността си представяме възможността на действието, тя не съдържа достатъчното основание на действието, което основание е силата, а само нейната възможност…. Стремежът (conatus), собствено казано, е определението на една способност ad actum5 [Longuenesse, B., 2000: 7n; Срв. Refl. 3582 (1775 – 77), Ak. XVII, S. 72]. На базата на тези Кантови метафизически дистинкции Лонгнес заключава, че под способност (Vermögen) трябва винаги да разбираме една възможност за действие, или наклонност към действие, присъща на субстанция. Следвайки Баумгартен, Кант постулира, че с всяка една способност е свързан и стремеж (conatus, Bestrebung), наклонност или усилие за актуализиране на собствения потенциал. За да може, от своя страна, този стремеж да се превърне в действие, то трябва да бъде определено да го направи под влияние на външни условия.

Така Лонгнес накратко описва възможността за един транзитивен процес на превръщане на една способност (Vermögen) в сила (Kraft, лат. Vis, англ. force). Оттук става възможно да се направят решаващите за изследването й идентификации. Така под „способност за съдене“ (Vermögen zu urteilen, англ. ‘capacity to judge’) трябва да разбираме възможността или потенциала за формиране на съждения, специфициран според различните логически форми, които на свой ред са представени от Кант в ръководната за дедукцията на категориите таблица на съжденията. Тази способност за съдене еднозначно се определя като „способността на дискурсивното мислене“, докато „силата на съждението“ (Urteilskraft), което Кант пространно тематизира в аналитиката на принципите и, разбира се, в изцяло посветената на нея трета Критика, трябва да бъде разбирана винаги като актуализация на тази способност по отношение на сетивни възприятия. Така Urteilskraft, макар и винаги имана предвид от Кант като висша познавателна способност, сякаш губи от своята автономност в полза на разсъдъка, доколкото се представя като негова актуализация в перцептивното поле на сетивността, и с това – като същностно зависима от него способност. Защото, аргументът на Лонгнес започва от факта, че в трансценденталната аналитика на първата Критика Кант недвусмислено поставя знак за равенство между разсъдък, способност за съдене (Vermögen zu urteilen) и способност за мислене (Vermögen zu denken) [Ibid. p. 7-8].

По линия на така проследените тънки различавания в рамките на критическия проект, виждам като своя непосредствена цел разгръщането на радикална критика на шестващото по световни философски форуми понятие за „трансцендентална психология“6. По линия на Кантова метафора „епигенезис на чистия разум“, която е ключова за моя алтернативен прочит на концепта „трансцендентална способност на силата на въображението“, ще се задоволя тук само да приведа думите на проф. Антония Генова от Канзаския университет в Лоурънс, САЩ, която във водеща статия за Kant-Studien преди цели 35 г. се опитва да парира прочитите на Кантовата теория на познанието като особена психология на способностите, подчинена на индивидуално-перцептивния когнитивен модел на „входно-изходното устройство“, т.е. схващана като система на трансцендентален субективизъм. Вместо това тя предлага Кантовата „система на способностите и понятията“ повече да не се отнася до индивидуалното съзнание, а до всеобщите стандарти на научната общност, на рационалните субекти на научното изследване. Тази система на способностите и понятията трябва да се разбира като „универсална форма на рационална дейност“, като „интелектуален продукт на един философски анализ на предпоставянията на рационалната дейност“ [Genova, A., 1974: 272-273].

Литература

  • Кант, И., 1992, Критика на чистия разум, Изд. на БАН, София. (КЧР)
  • Кант, И., 1993, Критика на способността за съждение, Изд. на БАН, София. (КСС)
  • Зашев, Д., 2003. Подстъпи към третата „Критика“ на Кант. В: Кант и метафизиката. УИ „Неофит Рилски“, Благоевград
  • Канавров, В., 2003, Критическата метафизика на Кант. Опит за виртуалистки трансцендентализъм, Фабер, Велико Търново.
  • Рикьор, П., 2006, Пътят на разпознаването. Три студии. Сонм, София.
  • Дельоз, Ж., 1999, Различие и повторение, „Критика и хуманизъм“, София.
  • Caygill, Howard (1996). A Kant Dictionary, Oxford: Blackwell Publishers.
  • Eisler, R. Kant-Lexikon (Georg Olms Verlag, Hildesheim 1984).
  • Baumgarten, A. G., 1779, Metaphysica, Halle (Georg Olms Verlag, Hildesheim 1963).
  • Deleuze, G., 1993, Kant’s Critical Philosophy, University of Minnesota Press.
  • Longuenesse, Béatrice Kant and the Capacity to Judge. Princeton: Princeton UP 2000.
  • Mörchen, H., 1970, Die Einbildungskraft bei Kant, Max Niemeyer Verlag, Tübingen.
  • Teo, T., 2005, The Critique of Psychology. From Kant to Postcolonial Theory, Springer.
  • Banham, G., 2005, Kant’s Transcendental Imagination, Palgrave Macmillan.
  • Kitcher, P., 1990, Kant‘s Transcendental Psychology, Oxford University Press.
  • Genova, A.C. Kant’s Epigenesis of Pure Reason, Kant-Studien, 65 (1974), pp. 259 – 273.

Бележки

1 В своя непубликувана работа си позволих дори да доведа до крайност преводаческото си своеволие и да използвам за удобство една съкратена версия на „сила на въображението“, който влече допълнителни конотации. Така, донякъде по маниера на англосаксонското аналитично кантознание, предложих да влезе в употреба изкуствения конструкт “с-въображение„, представляваща произволен синтез от познати ни изрази от разговорния български (като „правя нещо с въображение„) и заемки от глобалната култура за масова консумация („нека силата бъде с теб“). Колеги проявиха по-здрав разум и се отнесоха скептично към предложението ми. И с пълно право.

2 Макар и по повод на другата ключова Кантова познавателна инстанция на силата (Urteilskraft) и влезлия във философско обръщение неин превод („способност за съждение“).

3 Очевидно Кант твърде много се е надявал, че неговите преки следовници ще извървят до края на осемнадесетото столетие евристично указания „критически път“. Тяхната школска подготовка по метафизика и възприемчивостта им за трасиранията на Критиките за съжаление се оказват недостатъчни и човешкият разум си остава все така жаден за знания… [КЧР с. 751]

4 Както припомня Кейгъл, в „Отвъд доброто и злото“ ницше нарича Кантовото осланяне на способности „меден месец на немската философия“, в който „младите теолози от Тюбингенския колеж“ (Хегел, Шелинг и Хьолдерлин) берат способности в храсталаците край пътя.

5 Longuenesse, B. Kant and the capacity to Judge. Princeton: Princeton UP 2000, p. 7 n 12. Срв. Refl. 3582 (1775 – 77), Ak. XVII, S. 72; Met. Volckmann (1784-85), Ak. XXVIII-1, S. 434.

6 Във фокуса на така замислената критика срещу този скрит посткантиански аналитико-когнитивистки консенсус поставям прочита на Кантовата теория за трансценденталното въображение, с който Гари Банъм си поставя за цел да реформира успелия вече да стане класически проект на трансцендентална психология на Патриша Китчър [Banham, G., 2005; Срв. Kitcher, P., 1990].

За автора

Ивайло Димитров - доктор по философия, н. с. I ст. в Института за философски изследвания при БАН, секция „Онтология и епистемология"